На правителството е добре да се задават понякога логически задачи. Разбира се, съобразени с интелектуалното му ниво. В нашия случай и гатанки вероятно ще свършат работа. Например: кое тежи повече – кило желязо или кило памук? Далеч съм от мисълта да подозирам министрите на Борисов в логично мислене. Защото цялата им работа по коронавируса изключва наличието на такова. Как иначе можем да си обясним разпоредбите, затварящи занимални и оставящи отворени кръчмите? С какво кръчмите са по-важни за обществото? За тях и компенсации ще има, а за занималните?
Те винаги са били и продължават да бъдат последната грижа на държавата. Тя с училищата едвам смогва да се оправя и ги е оставила на самотек, какво остава за някаква помощ към един важен, дори жизненоважен за функционирането на икономиката и за сигурността на децата сектор. Колко логика се иска, за да осъзнаеш, че едно дете, ако не учи цял ден, има нужда или от родител, или от занималня? Бабите и дядовците, ако случайно са останали живи, в огромната си част също работят. Какво следва тогава – единият родител напуска работа? Или децата ходят с родителите на работа? Или N-ти епизод на „Сам вкъщи“, този път – насред пандемия?!
Ако ситуацията с вируса е вече прекалено сериозна и върви към локдаун, първо трябва да затворят заведенията. В повечето държави в Европа това вече е факт и никой не протестира – оттам се взема само храна за вкъщи. Да не говорим, че нашенските кръчмари никога няма да спазят това за дистанцията между масите. Абсурд.
Каква е логиката децата да ходят в училище, да се тъпчат по 30 в стая, а да не ходят на езикова школа или занималня, където не се събират повече от десетина в едно помещение? Работещ вариант би било разписването на здравни противоепидемични норми за отстояние, за дезинфекция и т.н., но не и затваряне. То би било логично само при затваряне на училищата, каквото засега не се предвижда в национален мащаб. Тук възниква въпросът защо е толкова трудно да се премине на обучение онлайн и какво пречи до края на пандемията да се учи ако не изцяло, то поне предимно така?
Трудно е по много причини и първата е собствената ни ниска дигитална култура като нация. Разбира се, онлайн обучението има и плюсове, и минуси. Но в българските условия то страда най-вече от експертен дефицит – нито учителите, нито родителите са много наясно как работи това нещо.
У нас едва тази година – заради епидемията, а не защото сме в 21 век – имаме онлайн преподаване. Нещо, към което частният сектор в образованието се е ориентирал още преди десетина години. Нещо, което в повечето западноевропейски държави е съвсем нормално. А в България има остри реакции и от учителите, и от родителите, защото „не било същото“. Да, не е, но светът върви към дигитализация и колкото по-рано свикнат подрастващите с това, толкова по-лесно ще им бъде да работят и да живеят във все по-свързаната с онлайн уменията реалност. МОН, как не ви е срам учителите да работят със собствени лаптопи? Предвид материалното им състояние, често тези компютри са семейни. Тези учители имат и деца! Е, добре, ако и родителят, и детето имат занятия по едно и също време, какво правим? Нека да кажем нещо и за компютрите.
Преди повече от 10 години Intel организираха в Македония един журналистически рейд, свързан с технологиите в образованието. И с очите си видях безброй „дечиня с лаптопчиня“ от различни възрасти. Македония вече се беше подредила в челната петорка в Европа по оборудване на училищата с компютри. И това беше финансирано от македонското правителство, не с капачки или с дарения от родители.
Разбира се, попитах защо в България това не може да се случи? Отговорът – неофициален – беше: Много подкупи се искат от вашето министерство. Преди 10 години! No comment. Ако поне малко здрав разум е останал в нечия министерска глава, нека да вземе справедливо и правилно решение за кръчмите и занималните. Защото кило желязо и кило памук тежат еднакво.
Автор: Евелина Гечева
Източник: Actualno.com
Прегледана: 42442