Какъв искаш да бъдеш, като пораснеш голям – бате Бойко или Бабикян?

0

Защо опозицията е права, но Борисов продължава да я побеждава

Вече е клише, че Бойко Борисов се държи на власт въпреки протестите, защото не се е появила негова убедителна алтернатива. Новият въпрос е: Защо още я няма? Защо тя отсъства при толкова обоснована и интелигентна критика, при толкова красноречиви и аргументирани критици, при толкова успешна антиправителствена пропаганда, при такива яростни атаки от самия държавен глава, при такъв видим спад на доверието и одобрението към управляващите?

„Защо?“ е въпросът, който може да бъде задаван безкрайно и всеки негов отговор да бъде предпоследен. В това някои виждат доказателство, че има Бог – едно абсолютно начало отвъд възможностите на човешкия разум и любимия му въпрос.*

Но да слезем на земята, в България.
1.
Струва ми се, че поне част от липсващия отговор за алтернативата на Борисов е на психологическо ниво. Масовият българин още не е намерил нов герой, с когото да се идентифицира. А не го (я) е намерил, защото шарената протестна общност не го предлага. В най-голямата жега на протестите проф. Огнян Минчев наблюдателно отбеляза важен недостатък на техните лидери – никой от тях не е печелил избори. Т.е. в никого от тях досега мнозинството не е припознало себе си. За да бъдем честни, изключение прави президентът Румен Радев. При него обаче кръстоската между държавен глава и протестър изглежда странна. Що за държава сме, ако трябва да броим висш орган на властта като част от протестната общност?

„Лидерът или експертът, който се радва на авторитет и престиж сред масата, е човекът, който най-добре говори от името на тази маса (спомнете си „Вие сте прости и аз съм прост“ – б.а.). Обикновеният човек трябва да види себе си отразен в лидера – пише френският философ и социолог Жак Елюл в класическия си труд „Пропаганда. Формирането на нагласите на хората“.- Лидерът трябва да бъде сублимация на „обикновения човек“. Той не трябва да изглежда, че е от различно качество. Обикновеният човек не бива да чувства, че лидерът го превъзхожда. Това качество на средните хора в Героя (актьор, диктатор, спортен шампион) е демонстрирано ясно в историята на последните тридесет години. (Елюл публикува „Пропаганда“ за първи път през 1962 г. – б.а.) Това подчертава E. Moрен в проучването си за обожествяването на филмовите звезди. Когато човек следва лидера, той всъщност следва масата, групата на мнозинството, която лидерът така съвършено представлява. Лидерът губи цялата си власт, когато бъде отделен от неговата група, никаква пропаганда не може да произлезе от самотен лидер“.**

2.

Ако е вярно, че ГЕРБ и лидерът ѝ са политически продукт made in Germany, германците наистина са знаели на какво залагат. Повече от десет години на власт, при порядъчно износващи условия, Борисов и партията му продължават да функционират като deutsche Maschine – омаломощени, повредени, очукани, но продължават да вървят. Защо?

Защото все още достатъчен брой българи продължават да виждат себе си в тях. Бойко Борисов не е най-доброто, което България може да роди, но той се оказа един от най-пригодните за българската политика продукти. Критиците му може да го превъзхождат по интелект, образование, опит, възпитание, почтеност, но имат един ключов недостатък в сравнение с него: т.нар. „народ“ не вижда себе си в тях.

Осмиват го често за всекидневните му инспекции по строежи и за монолозите му в „джипката“, но той ги продължава. Не знам дали го прави по пиарски съвет, дали следва обмислена стратегия или вътрешен усет, но упоритостта, с която поддържа образа на държащия кормилото ръководител, слизащ всекидневно при трудовия народ, показва, че този образ е важен за него. Всеки елемент от тази картина кара масовия българин съзнателно или подсъзнателно да вижда своя мечтан образ в силния (вече понапълнял) и властен мъж, който държи волана на мощен джип, говори с небрежен бас, изразява се на достъпен език, не се големее, разговаря с „обикновените хора“ и им показва добрите неща, които правят заедно, а другите преди него не са правили.

Не е зле да припомним, че преди да стане Бойко Строителя, Борисов започна като Бойко Пазителя. Той ги хващаше, те ги пускаха. И после партията на хващащите победи партията на пускащите. Защото хващащите бяха добрите, а пускащите и пусканите – лошите (дори, формално погледнато, да се бяха държали съвсем законосъобразно). След десетилетие на власт Борисов вече е от страната на пускащите, но още ползва инерцията (доста отслабнала) на добрия шериф с черния колан, с кожената тужурка и с големия пищов – мускулестата ръка на възмездието.

Днешните му критици в повечето случаи са прави в критиките си – прочь сомнения*** – както пееше Владимир Висоцки, но това с почти нищо не им помага. Неблагодарният „народ“ все не вижда себе си в тях. Интелигентността им го кара да се чувства неинтелигентен. Моралната им извисеност го карат да се чувства неморален. Учеността им го кара да се чувства неук. Верните им отговори го карат да се чувства заблуден. Пред тях той не се чувства добре. Те не са от неговото тесто. С тях той не е у дома си. А Бойко го „лъже“, но толкова сладко, че го кара да иска още. Разбира се, всичко има край и предел.

3.

За утешение на критиците, не само те са имали този проблем. Имал го е и Барак Обама, още когато се е кандидатирал в първичните избори за президентската номинация на демократите срещу Хилъри Клинтън. Съветникът му Дейв Акселрод сочи като главния му проблем по време на телевизионни дебати, че „всеки път се опитва да отговори на въпроса“.

„-Не е ли това целта? – попитах.

-Не, Барак, не това е целта. Целта е да предадеш посланието си… Вземи, който и да е въпрос който (модераторът) ти задава, кажи едно изречение, което да изглежда като отговор… и после говори за това, за което самият ти искаш да говориш.

-Това са празни приказки – изтъкнах аз.

-Именно“.****

Бъдещият президент после признава, че съветникът му е бил прав:

„Най-добрите отговори, изглежда, бяха не предназначените да просвещават, а онези, които предизвикваха емоции, посочваха врага или показваха на избирателите, че само ти и никой друг на тази сцена винаги си бил и ще бъдеш на тяхна страна. Беше лесно да пренебрегнеш това упражнение като повърхностно. От друга страна, президентът не беше адвокат, нито счетоводител, нито пилот, нает за изпълнява някаква високоспециализирана задача. Да мобилизира общественото мнение и да създава работещи коалиции – това беше главната му функция. Независимо дали ми харесваше или не, хората се ръководеха от емоции, а не от факти“.*****

Не може да се каже по-ясно – хората не те избират за това, че им казваш истината, а затова, че си на тяхна страна. Ако не гласуват за тебе, значи не са почувствали второто. Не печели най-добрият, печели кандидатът с най-ефикасното послание за момента. Истината има парадоксалното свойства да поражда съпротива – особено когато е неприятна. Най-пресният пример е генерал-майор, професор Венцислав Мутафчийски. Този почтен специалист се оказа прав във всичко, включително в онова интервю, където прогнозира, че „ще измират яко“. Това не доведе до нищо освен до отместването му от средата на телевизионния екран.

4.

Трябва да се признае на т.нар. Отровно трио, че успя да мобилизира завидна обществена енергия в продължение на месеци. Всеки от членовете му е име в своята област – адвокат, архитект, специалист по комуникации. Всеки от тях превъзхожда Борисов най-малко образователно. И въпреки това победител в няколкомесечния им двубой излезе той. Да питам ли пак защо?

Можете ли да си представите дете, което иска, като порасне, да бъде като някой от „отровните“ трима? Например като Бабикян? На мене все още ми е по-лесно да си представя дете, което иска, като порасне, да бъде като „бате Бойко“. Когато някоя от българските опозиции се сдобие с кандидат, на на когото децата искат да приличат, когато пораснат, тогава ГЕРБ и лидерът ѝ наистина ще бъдат в опасност – политически. Защото, изглежда избирателят си пада малко дете. И това не съм го казал аз. Казва го гуруто на пропагандата Елюл:

„Ако някой открито третира масата като маса, индивидите, които я формират ще се почувстват умалени и ще откажат да участват. Ако някой третира тези индивиди като деца (а те са деца, защото са в група), те няма да приемат предвижданията на техния лидер или да се идентифицират с него”.*******

Ако някой в България открито третира масата като деца, това са опонентите на Борисов. Те я поучават, те я просвещават, те я възпитават. А той просто ѝ казва: Аз съм един от вас. Аз съм с вас. С мене сте сигурни. Той е по-добрият педагог. И още – кой би искал да се идентифицира с нещо „отровно“? Първата асоциация, която буди тази дума е за отровна змия. Как с такова внушение очакваш мнозинство, което да те усети на своя страна и да познае себе си в тебе?

5.

Само с харизма не може да се управлява. Харизмата се износва. Затова Борисов прогресивно губи и ще продължава да губи, докато не адресира сериозно недъзите на управлението си – токсичното влияние на ДПС, правосъдната реформа, компромисите с разделението на властите, цялостното изоставане на България от икономиката до здравеопазването, науката, образованието и манталитета. Но това не означава, че загуба на Борисов би се трансформирала в автоматична печалба за опонентите му.

Това може да стане, когато някой от тях успее да прекъсне „връзката му с групата“, за която говори Елюл и сам да създаде такава връзка. Честността изисква да признаем, че такъв нов герой не се забелязва на хоризонта. Някои от претендентите са чели много – от Аристотел до Хабермас, но ми се струва, че не са обърнали достатъчно внимание на „Пипи Дългото чорапче“.

Автор: Веселин Желев

Източник: Клуб Z

Прегледана: 52359

Оставете отговор

Вашият електронен адрес няма да бъде публикуван.

Този уебсайт използва бисквитки за да подобри вашето пребиваване на него. Приемам Научете повече