Натиск върху словото: Професията „журналист” е напът да изчезне

0

Журналисти и медийни експерти коментират пред АЕЖ-България проблеми и възможности пред медийната среда

Едва ли е толкова лесно да събереш 2020 г. в 365 думи. За поредна година Асоциацията на европейските журналисти – България се обърна към журналисти и медийни експерти да разкажат как те видяха изминалите дванайсет месеца, които вероятно ще останат незабравима за няколко поколения.

Клуб Z публикува втора част от превърналата се в традиционна рубрика „Медийната година в 365 думи“. Мненията на: Димитър Кенаров, Дияна Желязкова, Елена Павлова, Младен Петков, Панайот Стефанов и Стела Ангова. Първа част можете да прочетете тук

Професията „журналист” е на път да изчезне

2020. Офтамолозите казват, че това е идеалната зрителна острота, 20/20, способността на очите да разчитат всички букви и цифри по тестовата дъска. С такова зрение няма нужда от носене на очила или лещи.

Колкото и трудна, тревожна, а често и траурна да беше 2020-а, мисля, че всъщност тя ни помогна да избистрим погледа си към света. Това не означава, че сме намерили решения на проблемите около нас. Напротив – глобалната ситуация е може би най-тежката в съвременната ни памет. Ако изключим все по-оредяващите редици на най-възрастните, преживели Втората световна война, ние, днешните поколения, никога не сме се сблъсквали с подобно предизвикателство. Комбинация от множество кризи (здравна, екологична, политическа, икономическа, социална) ни изправя пред реалността, че светът, който познавахме и с който бяхме свикнали, безвъзвратно се разпада. Със или без ваксини, път назад няма, колкото и да мечтаем за това. Нормалността – това, с което бяхме свикнали – приключи. Но има оптимизъм тук: по-добре да се лутаме в мрак с широко отворени очи, отколкото да живеем заспали сред илюзорна светлина. Пък и след време зрението ни започва да свиква с тъмното, започва да различава предметите наоколо. 

2020 г. избистри ситуацията и в журналистиката, и ни помогна да се отървем от някои илюзии. Процесите, които наблюдавахме през последното десетилетие – разпада на традиционната журналистика за сметка на информацията, споделена в социалните мрежи – придобиват вече завършена форма. Тук не става просто дума за друг тип платформи, за дигитализиране на съдържанието за сметка на хартиените издания, а за една цялостна трансформация на информационното поле. Професията „журналист” е на път да изчезне и да се окаже отживяла, така както обущарството и абаджийството. Разликата между журналисти и нежурналисти ще бъде само една ненужна журналистическа карта.

Това крие големи опасности, разбира се. Виждаме как властта дори в демократични държави (в САЩ, в България) вече често не признава специалния статут на журналистите и си позволява да упражнява дори физическо насилие срещу тях, нещо почти немислимо до този момент. Но истинското предизвикателство идва не от директните опити за цензура, нито дори от физическото насилие, на което и аз станах жертва тази година, а от огромното количество информация, което удавя легитимната такава. Това ще бъде и най-ужасното оръжие на режимите през новия век: не оскъдицата, а излишъкът на новини.

Димитър Кенаров, журналист

Мисирки, тулупи и медии под карантина 

Най-ужасната година за съвременните хора – така сп. „Тайм“ определи 2020-а и я зачеркна от корицата си. Е, за българската журналистика годината не беше много по-ужасна от предишната, ние си бяхме на срамното 111-о място по свобода на медиите, и там си останахме.

И вече толкова бяхме свикнали с дъното, че когато премиерът сравни журналистите с мисирки, голяма част от гилдията само позамижа и изхихика угоднически пред „свежарския“ мачо-хумор, а гражданите с наслаждение бетонираха този термин.

Същите граждани вече се бяха самоназначили за репортери в социалните мрежи. От рецептите за лютеница до рецептите за нови партии, мненията във Фейсбук предизвикваха повече внимание от традиционните медии. Много от които пък зарязаха ролята си на коректив на властта и заработиха като пропагандна машина под крилото на някой олигарх.

Тогава ни изненада пандемията. Извънредната обстановка постави под карантина всички неудобни въпроси за корупция, кражби и правосъдие. С какви глупости ни занимавате, сега е важно да оцелеем – с това удобно оправдание властта се хвърли да ни спасява. Само някои тулупи спяха до обед, а после пишеха постове и задаваха въпроси на премиера, оплака се Борисов, докато самоотвержено се носеше по магистралите под напева „Корона чао“.

Но като всяка екстремна ситуация, и тази свали маските, и показа кой кой е. Което беше най-хубавото в медийната 2020-а. Защото се видя, че сред морето от пропаганда има островчета на истинска журналистика, каквито впрочем винаги е имало. Но сега масовият читател/зрител започна да ги разпознава и да им вярва.

И още нещо хубаво се случи след карантината – хората се събудиха, почти неочаквано. Мислехме, че апатията и страхът за здравето са заглушили всяко недоволство, но стана точно обратното – това беше лятото на невиждани от години граждански протести. Оказа се, че под похлупака на извънредното положение на хората просто им писна от погазването на законите, от огромната корупция, от мутренския манталитет. И изведнъж летният сарай на Доган, който си е на плажа от години, стана видим за всички. Така както станаха видими шкафчетата, еврото, пистолетът и кюлчетата злато от снимките на един спящ премиер.

Уж апатичните граждани се вторачиха и в други неща – кражбата на бизнеси, институциите-бухалки, записи, в които глас като този на премиера, се изказва за председателката на парламента и поръчва „да се размазват физиономии“, национализацията на една бизнес империя, Осемте джуджета, Мата Хари…

Да, протестите не успяха и статуквото победи, засега. Епидемията отново доминира в медийния живот и пак гледаме героични репортажи за властта, която „ни спасява“, докато бизнеси потъват, хора остават на улицата, а пациенти умират пред стълбите на болниците. Най-важната тема – върховенството на закона, пак остава встрани, а разкритията на журналистите обикновено не водят до нищо. Борисов си остана премиер, Гешев – главен прокурор, а парламентът ще си изкара мандата до март 2021 г. Моделът ГЕРБ-ДПС не е демонтиран, олигарсите около властта не „загубиха мазнинка“. 

Но всъщност не е същото. Защото онези 70% българи, които подкрепяха протестите, не са изчезнали. Тук са. А медиите в целия свят заговориха за корупцията в България. За журналистиката в България. Което в крайна сметка дава надежда, че идва краят на журналистиката от джипката…

Дияна Желязкова, Radian.bg

Oбщински и държавни структури се „затвориха” медийно

Изминалата година бе една от най-тежките, не само на местно ниво, но и в целия свят. 2020-а бе година на страх и болест, белязана от световна пандемия на COVID-19, която не пропусна нито една сфера от човешкия живот.

Страхът на хората да не се станат жертва на вируса, да не останат без работа и още десетки други придружаващи симптоми промениха изцяло начина им на съществуване. Облъчени от политици и медии, хората се изолираха в домовете си, заключиха душите си. Станаха безчувствени и апатични.

На местно ниво общински и държавни структури се „затвориха” медийно. Прикриваха данни, за да скрият своята слабост и липсата на адекватни действия.

От друга страна, бизнесът беше изправен пред редица предизвикателства – къде за добро, къде за зло. Една част от работодателите успяха да намерят начин да оцелеят, друга – не. И в цялата тази картина се видя, че управлението се срина тотално. Въпреки ежедневното тръбене, че държавата ще помогне на хората, това така и не внесе успокоение.

И въпреки всички неуспехи 2020-а бе годината, която ни научи да ценим всичко, което имаме.

Нека новата 2021 г. ни донесе здраве, спокойствие, повече мъдрост, воля и упоритост!

Елена Павлова, в. „Отзвук”, Смолян

Работим повече, играем нови роли

С множеството безпрецедентни събития журналисти по целия свят показаха значимостта на ролята си в обществото. Пред очите ни се провежда свирепа битка с дезинформация, идваща от официални лица или социални медии. В тази битка ние, журналистите, използваме целия си наличен арсенал да защитим истината и помогнем на аудиторията да вземе решение, базирано на факти.

Традиционните роли на журналистите да информират, да търсят отговорност от тези на власт и да представят контекст на събитията продължават да са в основата на нашата работа. Сега обаче създадените от изследователи рамки не представят напълно реалните дейности, които извършваме.

От включването на Доналд Тръмп в съревнованието за Белия дом и последвалото му встъпване в длъжност на държавен глава медиите тук, в Америка, бяха подложени на непрестанни атаки. Поддръжници на президента, както и самият той, поставиха етикети като „фалшиви новини“ и „враг на народа“ на радващи се на обществено доверие медии. Това породи вълна от подобни критики, достигнала Европа. От 2016-а досега журналистите променяме дейностите си в отговор на подобни безпочвени нападки. Ние информираме, разследваме, даваме контекст, но и по-често защитаваме имиджа си. Залагаме на прозрачност, за да убедим аудиторията, че работим ревностно в защита на истината, ставаме явни активисти на страната на истината. През 2020-а ние стигнахме до безпрецедентната стъпка да прекъсваме пресконференции на Тръмп с обяснението, че твърденията му нямат връзка с реалността и че той използва Белия дом за политически кампании. През 2020-а в името на истината посочвахме по-често кои твърдения са необосновани, вместо да транслираме сляпо твърдения на политици.

Независимо дали съм бил в сградата на Българското национално радио, bTV или филиал на NBC в Северна Каролина, отдадеността на общността винаги ме е впечатлявала и ми е давала енергия да гледам с оптимизъм. Работим повече, играем нови роли, все още неизучени от академиците, но повечето работа не ни плаши, защото сме в нюзрума или на терен с мисия да потърсим истината и да я покажем. Изпълняването на тази мисия е цел на журналистите, независимо от пречките. А пречки – в изобилие, независимо дали става дума за политически или икономически натиск и обвинения в непрофесионализъм. Опити за заглушаване на истината има навсякъде по света и ще продължава да ги има, но ние сме силни, защото знаем, че не сме сами.

Младен Петков, кореспондент на БНР в САЩ

Частично завръщане на интереса и доверието в качествената преса

Като човек от печата през медийната 2020 г. впечатление ми направи колко реактивна все пак може да бъде конвенционална медия като пресата.

Обратно на застиналата домашна офис атмосфера и ограниченото движение през 2020 г., медийното съдържание беше и все още продължава да бъде свръхдинамично. За редакциите месеците от март насам бяха, без съмнение, най-ангажираните и отговорни в последните десетилетия, а поради това – и най-плодотворните.

В ситуация на несигурност част от хората се завърнаха към традиционни източници на информация като обществени медии и доказани печатни издания. Такива, впрочем, бяха и рекламните послания на тези медии. В резултат на това качествената журналистика на хартия концентрира в себе си необичайно много внимание за цифровото ни настояще. 

По света видяхме множество истински вълнуващи изпълнения, особено на ниво корици на списания и чела на вестници. Голямата обща тема за пандемията не беше недостатък, а по-скоро предимство в надпреварата на идеи и визуални метафори. Най-добрите корици и първи страници на 2020 г. бяха тревожни, но и вдъхновяващи, огледални на самата година – със страхa пред неизвестността и човеколюбието ѝ. Някой от тези работи надскочиха чисто журналистическата си функция и сами по себе си еволюираха в произведения на изкуството и документи на времето. Ще припомня само броя на NYT от 24 май с дългия черен списък. Това прави разликата.

У нас отговорите по темата закъсняваха, но все пак ги имаше и оставят следа. Някои издания отпаднаха по пътя, вероятно защото бяха тотално непригодни на днешния ден. Онези обаче, които в момента оцеляват, но не по милост (!), а защото се борят със зъби и нокти, утре ще излязат от ситуацията още по-гъвкави, можещи и обнадеждени.

Във всичко това виждам шанс за частично завръщане на интереса и доверието в качествената преса. Рано или късно публиката все пак разпознава стойностите, а когато от тях зависят животи, са необходими повече от всякога. Остава и печатът да оправдае очакванията.

Панайот Стефанов, главен редактор и издател на сп. „Нула32

Неприоритетната журналистика

2020 г. ни вкара в антиутопичния жанр. Ситуацията само по-ясно показа медийните проблеми. Баланс почти не съществува. По-лесно ми е да говоря в опозиции за това, на което бяхме свидетели: качествени медии – жълти медии; интелигентна аудитория – латентна аудитория; значими теми – битови теми; грамотно съдържание – неграмотно съдържание; модерни медии – конвейерни медии; критични журналисти – послушни журналисти. Списъкът може да бъде продължен.

В България добрата журналистика не е приоритетна. Дотолкова, че наред с окрупняването на медийна собственост, на която станахме свидетели и в последните часове на годината, се прави опит гласът на журналистиката да бъде заглушен още в университетите.

Натискът върху образованието по журналистика е безпрецедентен. И през 2020 г. две думи продължиха да бъдат ключови – „неприоритетно“ и „бизнес“. Приемът е свиван чрез екселски таблици, в които броят на бъдещите студенти по журналистика става все по-малък. Всичко това се случва без обществен дебат, понякога с любезно изслушване и мълчаливо отхвърляне на аргументите. Внимателно се внушава, че има силни професионални направления – обществените комуникации и медиите не са сред тях. Образователната политика е много последователна по отношение на (не)разбирането на важността на журналистиката. Това го видяхме в поредица от събития и интервюта точно в края на годината. В същото време „бизнесът“ (нарочно е поставен в кавички) е издигнат в култ. Държавата позволява (дори налага) корпоративни влияния в академичните среди. „Бизнесът иска“, „Бизнесът се нуждае“, „Бизнесът ще бъде удовлетворен“ – в този контекст са поставени посланията за реформа. Дават се препоръки какви дисциплини да бъдат изучавани от студентите по журналистика без да са разгледани учебни планове.

„Неприоритетно“ и „бизнес“ са част от реформа, която не работи в услуга на младите хора. Дава им грешни сигнали за света и ги вкарва в изкривена рамка. И ако все пак нещо хубаво се случи през годината в образованието по журналистика, то се случи не заради масовите медии и образователната реформа, а въпреки тях.

Доц. Стела Ангова, преподавател по журналистика в УНСС

Източник: Клуб Z

Прегледана: 46751

Оставете отговор

Вашият електронен адрес няма да бъде публикуван.

Този уебсайт използва бисквитки за да подобри вашето пребиваване на него. Приемам Научете повече