Познавам възрастни хора, които си държат портрети на Сталин, на Георги Димитров и на партизани в гаража или в мазето. Доста възрастни обаче. Едва ли става дума за неинформираност – всички знаят какво е правил Сталин и какво са вършили партизаните, просто си имат все още живи привърженици. Това, че чедата и внуците им са управлявали България дълго, а някои техни шофьори и телохранители все още са във властта, е дало отражение върху всичко.
Включително върху обществената търпимост. Затова не е изненада търпимостта към паметната плоча на Петимата от РМС, поставена в столичния квартал „Дианабад“ с разрешението на районния кмет на „Изгрев“ Делян Георгиев (БСП). В нормална европейска държава за паметник на терористи се иска и получава оставка.
В представите на обществото твърде дълго са били натрапвани светлите образи на комунистите. Десетилетия наред беше укривана истината за Народния съд, за хилядите избити през 40-те години на XX век без съд и присъда, за лагерите на смъртта, за безродните решения на комунистическата власт в угода на СССР. Тази истина бавно и мъчително излиза наяве, защото българинът не обича да се рови в неща, които може просто да препсува и да му се махнат от главата.
При повечето хора на средна възраст сработва инстинктът да се доверят на запомненото от училище. А то е пълно със светли образи. Но за съвсем младите, расли през 90-те, не е без значение яснотата по отношение на по-новата история. Можем да направим паралел с днешното или с което и да е време. Имаш си образование, професия, семейство и дом, спазваш законите, плащаш данъци, грижиш се за семейството и за просперитета на обществото – чрез работата си или чрез собствен бизнес. Обаче една уж човеколюбива идеология си проправя път, като използва основно огнестрелно, а понякога и хладно оръжие.
Убиват се хора по списък – Цола Драгойчева го е описала детайлно – поименно и по дни. Разбира се, не е работа на районните кметове да се ровят в мемоари, но пък имат експерти, съветници, а вероятно и някаква обща култура. Или просто кметът на „Изгрев“ по някаква причина е фен на Цола Драгойчева и бойните групи отпреди 1944? В нейния тритомник „Повеля на дълга“, по-точно в том трети – „Победата“, съвсем документално са представени тези нелегални формирования, които са въздавали „справедливост“ по един начин, който днес бихме нарекли криминален.
Описани са главорезите с имената и подвизите им, описани са и жертвите, обявени за врагове на народа.
Разбира се, не на онзи народ, на когото са били адвокати, офицери, политици, лекари и учители, а на другия – слязъл от колибите, див, гладен и необразован, който убива за пари или за удоволствие, а понякога – и за двете. И така се възцарява една власт, която просто избива „враговете на народа“.
Какво става?
Изгонват те от работа, вземат ти къщата или фабриката, национализират ти земята, кравите и овцете, а ако не си съгласен с това – децата ти не стигат и до гимназия. И пак си щастлив, че не са те интернирали или пък гръмнали и хвърлили в обща яма с други врагове на народа като теб. Митологизирането на убийците създава колективни героични образи като Петимата от РМС. За тях има и филм, и много написано. Има и филм „Черните ангели“, който е безпрецедентен в българското кино апотеоз на тероризма. А може би и в световното – хората правят филми за терористи, но без да ги обожествяват. Пак за нагледност да поясним – РМС е нелегална организация. Тоест, незаконна. И е имало защо. Занимавала се е с неща далеч извън пределите на закона – тоест, с престъпления: побои, кражби, включително на оръжие, убийства.
За преклонението към партизанското движение може да има някакви обяснения (не оправдания!) – бедни и необразовани маси, силна пропаганда 45 и повече години, представяне на комунистическата идеология като човеколюбива и прочие. Паметници на дейци на съпротивата има в цял свят и нашите партизани минават в антифашистката графа. Окей. Но за паметник, издигнат на терористи, при това – до читалище, носещо името на Добри Чинтулов, би следвало не само оставка да се поиска, но и прокуратурата да се самосезира.
Защото Петимата от РМС (Работнически младежки съюз) са ръководели организация, която се е занимавала с мокри поръчки, казано на днешен език. Политически. И са застреляни. Просто си представете как днес полицията и спецчастите се справят с терористи. Ето така загиват и тези ремсисти. Паметник трябва да има на жертвите им, не на тях.
Паметната плоча на Петимата от РМС е гавра с жертвите на комунизма – почти 7 милиона, без върхушката от Политбюро и сателитите на партизанските отряди. Неслучайно е била премахната след 1989 г. По-любопитните биха намерили доста информация по въпроса защо са хипергероизирани точно тези петима, при положение, че организацията е била многобройна, загиналите нейни членове също далеч не са само тези петимата. Защото митологизирането е част от пропагандата и стотици имена не вършат работа.
Комунистическият режим е признат за престъпен както в Европа, така и у нас, макар и чак през 2000 г. Това изглежда не е основание за споменатия районен кмет да спази законовите процедури. Те ще бъдат проверени от Столична община и има вероятност паметната плоча да се озове в Музея на социалистическото изкуство, където ѝ е мястото. Добро място е също така мазето или гаража на онзи доста възрастен човек – при Сталин.
Автор: Евелина Гечева
Източник: Actualno.com
Прегледана: 48012