Гласувай трудно! Изборите в чужбина – опашки, хаос, ограничения

0

Вероятно сте забелязали картините от гласуването в чужбина. Трябва да кажа: много оптимистични и много потискащи едновременно. Оптимистични заради няколко километровите опашки и волята да участват във формирането на политика. Песимистични, защото съвсем умишлено бе направено всичко възможно да бъдат затруднени, да им се попречи. 

Българите зад граница доказаха, че милата им Родина прави всичко възможно да ги изгони и да се чувстват нежелани, когато са тук, но въпреки това, напук, те пътуваха с километри и се редяха на опашки в ограничения брой секции там, за да донесат промяната тук. Още повече, че голяма част от организацията и работата по изборите зад граница се върши от доброволци. Много добре разбират, че иначе няма кой да я свърши въобще.

  Много от тях можеха спокойно да кажат „Нас какво ни интересува какво се случва в България, ние си намерихме мястото тук, в чужбина. Другите да се оправят.“ Да, но не го правят. За другите не зная – аз изпитвам и някакъв срам. От това, че те изглеждат по-мотивирани от хората тук да гласуват, въпреки че това (може би привидно) ги засяга по-малко, отколкото нас. 

Ето какво се случи.

Първи изборният ден откриват в Австралия и Нова Зеландия. В Австралия секциите са шест. „Всички секции поставиха рекорд по избирателна активност“, разказва Явор Константинов от Мелбърн. Сред гласувалите в неговата секция е 93-годишният дядо Иван. „Опашката в Амстердам обикаля цялата сграда от 7 сутринта“, разказва пред Дойче веле Елица Йорданова. „Пускаме хората с малки деца и възрастните с предимство“. Във Федералната република живее една от най-големите български общности зад граница. Опашки се образуваха в почти всички секции. Например тази в Регенсбург. „Няма да ни стигнат бюлетините, отивам да посрещам още“. В столицата Берлин интересът също беше голям. „В началото на деня беше спокойно, но по-късно опашките нараснаха и хората сега чакат по 2 часа“, разказва Ивайло Механджиев, който живее в германската столица. И тъй нататък. Имаше дори случаи на хора, които от 7-8 часа обикалят градовете в чужбина и се опитват да намерят начин да пуснат своя вот. 

Тези хора отиват извън граница, за да работят и да изхранват семействата си, защото тук управляващите не можаха да им го подсигурят. Гласуват за промяна, за нещо по-добро, защото искат да се върнат: всъщност, оказа се че далеч не всеки зад граница е забравил България и има мисъл за нея, може би повече от хората тук. И жадуват, вероятно, да се върнат по родните места – в някакъв момент, в някакво по-спокойно бъдеще. Не съм сигурна дали това е обичайният заподозрян – носталгията. А наистина желание за промяна.

Представям си какво би станало ако при следващ вот изборният ден е с много по-широк достъп и даде възможност за още по-голямо включване на сънародниците ни: повече секции, повече дни за гласуване. Да си гражданин обаче тук, изглежда е трудна работа. Трябва да гласуваш, вали, студено. Не е и задължително. Че и коронавирус има. Вечерта гледаш резултатите: изборите отдавна са повече сеир, отколкото политика. И старата мазохистична комбинация: желание за промяна, но отказ от вот. Потискащо е да видиш, когато това става особено сред по-младите.

Парадоксът е сериозен: изборите винаги са били инвестиция в бъдещето, но тази инвестиция по-лесно и с по-голямо чувство за дълг правят възрастните поколения, вместо току-що навършилите пълнолетие. Въпреки че са дали много повече на държавата, отколкото тя на тях.   

Автор: Илиана Симеонова

Източник: Actualno.com

Прегледана: 55362

Оставете отговор

Вашият електронен адрес няма да бъде публикуван.

Този уебсайт използва бисквитки за да подобри вашето пребиваване на него. Приемам Научете повече