Фалшивите новини не са „другата гледна точка“, а опасен разврат на нравите

0

„Всички са маскари“, „смешници“, „бъдещето е страшно“: в България се налагат страхове и лъжи като „други гледни точки“. Няма алтернативни факти. Има разврат на нравите и лъжи. А лъжите водят до катастрофи

Автор: Евгений Дайнов, Дойче Веле

Време е да погледнем сериозно на конструкцията „другата гледна точка“. Подобен сериозен поглед ни връща в самото сърце на въпроса „Що е то журналистика“? Както често се случва, отговорът е заровен в генезиса на явлението.

Съвременната журналистика започва с лондонския вестник „Таймс“. Основан в края на 18-и век от останал без работа издател, първоначално това е търговски „лист“, съобщаващ новини и обяви от света на търговията, гарнирани с малко светска пикантерия. Не след дълго обаче времената стават бурни поради Френската революция, разразила се отвъд Ламанша. Взривообразни и съдбовни дебати текат в парламента, гласуват се мерки и закони.

Издателите на „листа“ забелязват, че макар парламентът да публикува свой си „лист“ с приетите мерки, както и с доводите на мнозинството, никой не чува доводите на опозицията, гласувала против. „Листът“ сменя името си на „Таймс“ и започва да публикува тези доводи, така че публиката да може да стигне до информирано политическо знание. От един лист се разгръща на четири, а после – на осем и на дванадесет страници. Започва да предлага новини – както вътрешни, така и външни, по подреден и систематизиран начин.

Ще рече: съвременната журналистика започва с две неща: появата на политиката на хартия, предназначена за масовата публика; представянето, пред публиката, на аргументацията на опонентите на властта, дотогава нечути. По тази причина в първите десетилетия на 19-и век вестникът се сдобива с прозвището „Гръмовержецът“ (The Thunderer).

„Гледните точки“, за които няма място в медиите

На пръв поглед изглежда, че иде реч за „другата гледна точка“, но иде реч за друго: за информиране на публиката за позициите на легитимни нейни избраници в легитимно средище на властта. Появата на журналистиката върви ръка за ръка с появата на журналистическата дисциплина. Няма как по онова време в Лондон да цъфне някакъв пророк от Манчестър (да речем) и да започва да развива конспиративните си теории (не почиващи върху нищо легитимно) на страниците на „Таймс“. За носителите на такива „гледни точки“ лондончани обособяват едно кьоше в Хайд парк, където въпросните пророци да произнасят речите си пред случайните минувачи.

С развитието на журналистиката се развива и сравнително новият жанр „коментар“. Той интерпретира новините, които са основани върху стриктно проверени факти. Едва след съгласието по фактите идва етапът на тяхното тълкуване. Ярък носител на този жанр става вестник „Гардиън“. През 1921 година, по случай стогодишнината от неговото основаване, тогавашният му главен редактор, писателят С.П. Сноу, прави разграничението между коментар и репортаж: „Коментарите са свободни; но фактите са свещени“.

„Нямаш свободата да имаш собствени факти“

Ще рече: алтернативни тълкувания може да има, но алтернативни факти – не. По-късно принципът на Сноу ще мутира в по-ясната сентенция: „Имаш свободата да имаш собствена гледна точка; нямаш обаче свободата да имаш собствени факти“. Не можеш срещу факта, че Хитлер нападна Полша през 1939 година, да изкараш „свой“ алтернативен факт, че Полша е нападнала Хитлер. Не можеш да твърдиш, че Русия не е нападнала Украйна на 24 февруари 2022 година. Не можеш да твърдиш, че украинците са „нацисти“, след като в Украйна съществува многопартийна демокрация с легитимни избори, а не – една партия с всевластен фюрер отгоре.

Стриктното разделение на факти от мнения е отново въпрос на стриктна самодисциплина. Никой английски журналист, през 19-и и до средата на 20-и век, не може да си позволи да мине без такава самодисциплина, тъй като тя е мярата за джентълменство. Ако минеш границите, ако смесиш нещата, клубовете, в които членуваш, ще те обявят за не-джентълмен и кариерата ти свършва. Едва във втората половина на 20-и век се появява „жълтата преса“, в която всичко е размито и дори треторазряден пророк от Манчестър ще намира своите 15 минути слава в някой таблоид.

България: и след 1989 в плен на страхове, лъжи и „други гледни точки“

На България целият този еволюционен път, цялото това натрупване на опит, бе спестен. С отпадането на цензурата в последните седмици на 1989 година отпаднаха и всички вътрешни задръжки. С поколения, държани с вързани уста, вестниците изригнаха. Мишени се оказаха всички видове политици и всички видове политически идеи – т.е. идеи за общото благо. Единици бяха вестниците, които се опитваха да поддържат разделение между факти и коментари. Към датата на първите избори през лятото на 1990 година в медийния хор всичко се беше превърнало в страстна патетика, насочена срещу всички. В тази патетика потънаха всякакви разумни доводи и спорове, а на повърхността се изплискваше огромно количество емоции, страхове, предубеждения. Цялостното послание стана „всички са маскари“, което лиши едно току-що прохождащо общество от вярата, че може да проходи.

Още преди споменатите избори, масата медии приравни СДС, носителите на новата надежда, с БСП, пазителите на старата безнадеждност. И двете партии бяха обявени за „динозаври“, които е време да се махат, за да освободят място за „нови лица“; по онова време СДС беше на възраст 6 месеца.

Към 1992 година тази ранна патетика премина във високомерно подигравчийство. От „маскари“ всички станаха смешници. Филип Димитров, първият демократичен премиер от поколения, се оказа смешен заради това, че говореше тихо, беше брадат и имаше очила. Неговите последователи бяха смешници, защото вярваха в невъзможни неща – като например, че България може да стане член на ЕС и на НАТО.

Отзад, зад това присмехулство, като хор в гръцка трагедия коментарите формираха образа на бъдещето като нещо страшно, ужасно и злокобно. В продължение на години коментар след коментар завършваше с „и ще стане страшно“. Реформите бяха страшни, преходът беше страшен, демокрацията беше страшна, всяка задаваща се зима беше страшна, както и всяко лято. А след като бъдещето е страшно и, освен това, към него сочат някакви смешници, то най-добре е това бъдеще изобщо да не се случва – този извод си направиха българите и едва след като катастрофираха в хиперинфлацията се стегнаха да изберат правителството на Костов. Към който пък полетяха реплики от типа: „Муха и правителство се убиват с вестник“.

Изчезнаха границите между истина и лъжа, между добро и зло

След това се обособиха, като островна група, онези медии, които отграничаваха факти от коментари и, освен това, бяха разбрали още един съвет на С.П.Сноу: „Коментарът също трябва да бъде обект на самоналожени ограничения. Добре е човек да е откровен; но е още по-добре да бъде справедлив“. Срещу тези медии започна фронтална атака от страна на останалите, които окончателно изоставиха всякакви правила на журналистиката, т.е. на информирането на гражданите така, че те да могат да правят отговорни избори. При тази атака, преди вече десетина години, се появи убеждението, че всеки разполага със свободата да има „собствени факти“. Изчезнаха границите между нещата и явленията, между лъжа и истина, между добро и зло. И всичко стана позволено.

В крайна сметка целият този кален порой мутира в днешната зараза „другата гледна точка“, проникнала дори в медии, които не са част от калта. За да не се удавим в тази кал е необходимо да се върнем към началата на журналистиката и да поставяме въпроси като: Тази гледна точка стъпва ли върху проверими факти? Нейният изразител легитимен ли е? Има ли репутацията на добросъвестен и честен? Могат ли неговите изводи и тези да бъдат проверени с общопризнати методи и инструменти?

Каква е задачата на журналистиката?

Работата на журналистиката не е да представя „всички гледни точки“. Това правят държачките на микрофони. Не всички гледни точки са равни по значение, легитимност и истинност. Разтварянето на всичко в еднообразна каша лишава обществото от усета за това кое е важно и кое – не. А в тази каша най-добре живеят насилниците. Където няма граница между легитимно и нелегитимно, регулатор става силата: аз съм по-силен, следователно моята версия за света е по-правилна. Именно този резултат целеше, например, Путин, когато започна да разтваря истината в блатото на хибридните атаки (друг е въпросът, че накрая не се оказа точно той най-силният).

Работата на журналистиката е да поднася на публиката легитимни и проверени информации, с цел да формира едно информирано и просветено общество, способно да гради бъдещето си на основата на отчленяването на важно от маловажно. Ако това е така – а то е така – няма как „земята е плоска“ да бъде „друга гледна точка“. Както няма как медиите да стават рупор на лесно доказуеми лъжи от типа: „НАТО е виновен за войната в Украйна“; „в държавата няма пари“; „Кирил Петков готви предателство по македонския въпрос“; „Истанбулската конвенция иска да ни превърне в трети пол“; „посолството на САЩ реди правителствата в България“; „в Украйна руснаците не разрушават градове“.

Лъжите водят до катастрофи. В САЩ лъжата на Тръмп, че е спечелил изборите от 2020 година, доведе до опит за метеж и до смъртта на хора. Там обаче различните форми на самоконтрол са достатъчно силни, за да укротят, в крайна сметка, ситуацията. В България не е така. Разгулът на „другата гледна точка“ може да доведе например до някакъв референдум за излизане от ЕС или от НАТО. И надъханото от „другата гледна точка“ население да гласува „за“. Нещо такова вече видяхме в явлението „Брекзит“. Британските таблоиди, отвързали се от стандартите на журналистиката, докараха населението до онзи бяс, с който то гласува да напусне ЕС. В България, разбира се, повторението на подобно нещо би имало далеч по-крайни и катастрофални последствия.

Алтернативните факти = разврат на нравите

Всяка професия си има собствени правила на самодисциплина и на самоконтрол и това не е случайно. Самата дума profession произлиза от „публична декларация“ на някакви ценности и добродетели. Описвайки мисията си, американската телевизия CNN прави следната публична декларация: „Да казваме истината в очите на властта. Да държим властта под контрола на публиката. Да държим политиците честни“.

Това е журналистика. Да поднасяш „друга гледна точка“, стъпила върху „алтернативни факти“ – това не е журналистика, а разврат на нравите.

Прегледана: 166975

Оставете отговор

Вашият електронен адрес няма да бъде публикуван.

Този уебсайт използва бисквитки за да подобри вашето пребиваване на него. Приемам Научете повече