Здравка Евтимова: В най-мрачните години са се раждали най-големите гении

0

Разказът на Здравка Евтимова “На Димитър – поет” спечели в категорията “Най-добър разказ с научнофантастични елементи”, публикуван през 2022 г. в САЩ след гласуване от читатели и писатели на научнофантастична литература на платформата Critters. Гласуването е било разделено в 38 категории – най-добър научнофантастичен роман, най-добро списание за научна фантастика, най-добър илюстратор, най-добра критико-аналитична статия, отразяваща научнофантастично произведение, най-добър роман с елементи на ужас, най-добро фентъзи, най-добър редактор на научнофантастична литература и др. Това е 25-ото гласуване в историята на Critters. Здравка Евтимова посвещава разказа си на поета Димитър Миланов от село Кладница, Пернишко.

Писателката признава, че наградата за нея е истинска изненада. Това е разказът ми за амебите и хората, казва тя. Този разказ е публикуван през октомври 2020 година в онлайн издание. Издателят й се обажда, за да й предложи да изпратят текста в конкурса. Тогава й се налага да го съкрати, за да успеят в сроковете. Тя признава, че винаги в взискателна към превода, което й отнема повече време. „Превеждам много бавно, тежък е процесът на превода„, подчерта Евтимова.

 Разказът е посветен на любовта и поет, който успява да докосне душата й. 

„Този поет живееше в Кладница, прекрасен поет, имаше няколко стихосбирки, но най-силно съм запомнила стихосбирката „Метличина и топъл камък“. Тя продължава и до днес да ме вълнува и да ме разтърсва. Който е чел нещо, не може да го забрави. Аз не вярвам на популярността твърде много, защото за мен популярност е това, до което сърцето иска да се връща“, споделя авторката.  „Поезията на Димитър Миланов е едно вълшебно пространство, и затова посветих този разказ за него„, каза още Евтимова.

„Бях чела негово стихотворение, в което имаше една забележителна фраза: „Ще затворя земята след себе си“. Той сякаш предусещаше смъртта си. Това изречение не мога да го забравя!“, допълни Евтимова.

С нея разговаря Даниела Стойнова:

За този разказ са гласували много читатели.

Да. Питах моя издател, който ми каза, че не само читатели, но и издатели на научнофантастична литература са гласували за него. Важното за мен е, че издателят ми (публикувал разказа ми в литературно списание, на който той е собственик, и е работил в екипа на „Игра на тронове“ и „Живите мъртви“) ми каза, че би желал да издаде мой роман, който аз съм писала на английски език. „Той носи моето мълчание“ – това е стих от стихотворението „Нямото момче“ на Федерико Гарсия Лорка. „Той може да носи мълчанието ми като пръстен на малкия си пръст“ . Аз така нарекох романа – фантастичен, странен, много странен – за извънземна цивилизация, която живее е подсъзнанието на хората. Най-главният представител на тази цивилизация е Смъртта. В романа имаше различни сюжетни линии  – в крайна сметка Смъртта може да приема формата и на малко дете, и на много красива жена.

Обикновено в литературата Смъртта е красива жена. Така е и в живописта.

Тук е и като малко дете. Затова тези, които могат да идентифицират кой е главният човек на тази цивилизация, се натъкват на малко дете. Те не могат да убият малко дете.

Ще го издадете ли в България?

Да го превеждам на български – не! Много е трудно. Нека да излезе в Щатите. Добрите намерения винаги са добри, докато се осъществят. Нека се осъществят, да видим дали ще стане.

Сега какво пишете?

Снощи направих този разказ „Пешан“ – за платформата offnews.bg.

Два пъти месечно как успявате да напишете оригинални, нови разкази? Как идва това вдъхновение?

Идва, като имам свободно време и като ме притиснат толкова много грижи, че да не мога да си кажа името. Единственото свободно пространство е човек да седне и да пише!

Колко разказа излязоха до сега в платформата?

Не мога да си спомня колко, защото дори и никога никъде да не ги публикувам, аз ще продължавам да пиша!

Издавате ли на хартиен носител тези разкази?

Някои – да, някои – не. Няма правило. Избирам тези, които са най-четени. Аз ги променям, нищо не е заковано. След като ги прочета отново, съвсем друго мога да направя. Разказът е роден за хора, които имат толкова малко време… Той е просто най-хубавото нещо – като хляб за гладния, когато умира от глад.

Как става така – отива ли си музата, има ли случай, в който нямате вдъхновение?

Аз смятам, че писането е аномалия и може да се окаже болестно състояние. Защото пишейки, човек не печели пари, просто не се вписва в изискванията на нашето напрегнато време. Като вложиш труд да получиш съответно заплащане, може да спечелиш, но да – понякога и получаваш. Но от него ако живееш, на третия ден трябва да залиташ от глад, а на четвъртия ще си мъртъв, и това го казвам съвсем сериозно! Ако аз знам, че трябва да се издържам от писане, сигурно няма да искам да пипна и да погледна лаптопа. Но тъй като знам, че то идва като дъжд, който чакаш за градината, за дърветата, или идва като някоя градушка, която не може да понасяш, обаче я описваш, защото те боли… Или идва като юмрук в зъбите и трябва да ходиш да се лекуваш и… разказът ти е лечението!

Има ли случаи, в които да има и суша?

Ако си богат човек, тогава сигурно не суша ще е, а такъв период на засушаване, че планетата ще се пръсне на парчета от липса на дъжд. Но ако човек е много богат и се чуди вече за какво да пише, тогава може. Но при мен е аномалия.

Тоест както е в големите романи – ако продадеш душата си, талантът секва, отива си. Ако започнеш да слугуваш на комерсиалното.

Мисля, че човек, който започва да служи на която и да е идея, ако не изгаря вътрешно от нея, ако не смята, че може да си даде живота за нея, ако не може да се разболее за нея, и пише за нея, то тая аномалия ще изчезне. Може би това е лечението от тази болест, писането. Да пишеш, за да слугуваш на някого. Да пропагандираш нечия идея, без да я обичаш. Това е единствената противоотрова на аномалията писане, защото то те преследва.

Сега в тази бездуховност това ли е нашето лечение?

Смятам, убедена съм, че в историята на човечеството, в най-тъмните, най-мрачните, най-противните години са се раждали най-големите гении. Мисля, че точно сега са годините, когато в тая жестокост, в тая агресия, ще има едно съзнание, което ще каже: „Това е несъвместимо с мисията на човечеството – да става по-човечно“. Убедена съм в това!

Източник: БНР

Прегледана: 94285

Оставете отговор

Вашият електронен адрес няма да бъде публикуван.

Този уебсайт използва бисквитки за да подобри вашето пребиваване на него. Приемам Научете повече