Защо народът масово рипна срещу „Букър“-а на Георги Господинов

0

(Не)очаквана омраза се стовари върху Георги Господинов. „Ама нямаме ли право да не го харесваме?“, питат по-умните от критиците, все пак усещащи дискомфорт от нахвърлянето върху носителя на световно отличие. Отговарям веднага: Имате. Обаче е естетически грозно. Пък и смешно. Излагате се. Картинката е: човек стъпва на един от световните върхове, а тълпа долу ръфа подметката му. И защо не го хване за яката? Ами защото и десет живота няма да й стигнат, за да се изкачи по-нагоре от подметката. Това не е приказката за пъкъла, в който пържещите се искат да издърпат обратно измъкващия се. Това е история, в която хора живеят в кочина и мерят с аршините й, несмогвайки да проумеят, че има и други измерения.

Дебело подчертавам: Не пиша тези редове като горещ почитател на Господинов. Чел съм далеч по-вдъхновяващи български писатели, както и бози от наградени чужди. Обаче в свят на субективно възприемане, каквото е всяко изкуство, два са все пак обективните маркери, чрез които може

да съдим за постиженията или провалите:

оценката на историята, поколенията (която никога съвременниците не знаят каква ще е), и наградите. Наградите могат да бъдат малки, големи, световни… А най-често липсват. След „Букър“ за преведен на английски автор, единственото редно и нормално е да изразим огромно възхищение от Георги Господинов (и Анджела Родел). Не е задължително да бъде повод „за гордост, че сме българи“ или „дали нещо на света“. А да отдадем дължимото на писател, който се настанява там, където мнозина гениални не са и няма да могат. Какво, дявол да го вземе, би могло да е по-високото световно постижение?

„Ама наградата е политическа. Господинов е внимателно отглеждан, промоциран, дърпан нагоре заради политическата си коректност“, продължават критиците. Е, и? Дори да е така, изкуството е измерение, неотносимо спрямо подобни съображения. Най-силното творчество на Вазов е политически коректно  – цели да възпита добродетели в новата българска държава, основа, върху която тя да стъпи. За да схване съвременната култура днес, на всеки студент по културология му тикат в ръцете „Постмодерната ситуация“. Обаче Жан-Франсоа Лиотар я пише по поръчка на френската държава (и съвсем не е предполагал приноса й – за пореден път по неведоми пътища нещо се е превърнало в ценност). Стойностите в изкуството, въобще на важното в живота,

не се измерват по критериите на делничното, актуалното,

злободневното, битовите или политически грехове. Те са горе, доста над тях. И никой не може да каже как точно се утвърждават; трябвало ли е, не ли, защо – просто се утвърждават. „Букър“ е един от пилоните за тия стойности, на който и след 100 години ще стърчи името на Господинов.

Освен това „Времеубежище“ е доста добър роман. Нека приемем, че мнението ми е субективно, може и да не е е добър. С което отново се връщаме към единствено обективните маркери и незаобиколимостта на наградата.

Следва да се отбележи, че критиците са няколко вида: интелигентни, които съзнават всичко по-горе за обективното и субективното, но по някаква причина не харесват Господинов – не могат да се примирят с многобройните му успехи, затова се позовават на изконното право да изразяват мнение (споменах ги в началото на текста); глупави, с които няма нужда да се общува;

умни, но поради политическата си длъжност

следва да приказват глупости (Господинов е умно-красив, а те от другия лагер – бой по него!). Тяхна си работа! Но следва да знаят, че са прозрачни.

Но има и една по-особена порода критици. Те подхващат нещата издълбоко, цивилизационно някак  – упадъчно било днешното време, героите му не стрували. Следователно – и Господинов. Ти да видиш? Бре тия умове вселени! Аз лично не мога да кажа упадъчно ли е времето, не е ли, какви са героите му. Обаче винаги, когато се говори тъй мащабно, възниква резонния въпрос: кой говори, кой твърди подобни неща?

Говорещият достатъчно умен ли е, културен ли,

интелигентен, талантлив, че и честен? Достоен ли е за темата? Откъде накъде може да му се вярва? По-важно – откъде той намира основание сам да вярва на себе си? Да приема сериозно това, което му е щукнало в главата? И понеже отговори не могат да дадат нито тия хора за себе си, нито всякакви други, всичко в крайна сметка опира до елементарно самоусещане, рефлексия – да прецениш как следва да възприемеш един човек, получил световна награда. Нормалното поведение, човешкото, още повече за твой сънародник, е да му отдадеш уважение. Независимо дали го харесваш или не. Ненормалното е да го замеряш с бесовете си.

Освен чиста простотия и политиканщина,

на нормалната реакция пречат его, суета. Само си представете чупките и стойките на критикарите, ако те, дори по случайност в тоя „упадъчен свят“, се доберат до нищожна част от наградите на Господинов! Вместо това са герои единствено в кочинката на родните социални мрежи – каква несправедливост!

Може би е станало ясно, че нямам предвид „кочина“ в конюнктурния роден политически контекст. Имам предвид кочина като среда, в която обитателите не могат да превъзмогнат себе си, да надскочат личното – нямат сили да признаят обективния факт, остават в плен на собствените желания за действителността. Това – да си в плен на себе си, неотчитайки външната реалност, невъзможността тя да променя схващанията ти за добро, зло, хубаво, грозно… – е най-голямата човешка несвобода. Насърчена от балонния свят на социалните мрежи я виждаме да пречупва възприятия относно политиката, милосърдието, дори за неща като война – дотам, че възприятията буквално стават нечовешки. И тази уж виртуалност уврежда истинския свят. С което, разбира се, темата далеч надхвърля Георги Господинов. Твърдя, че невъзможността да превъзмогващ себе си е актуалното робство, за което робите не предполагат – но раждащо чудовища, вече.

Автор: Диян Божидаров, Сега

Прегледана: 88375

Оставете отговор

Вашият електронен адрес няма да бъде публикуван.

Този уебсайт използва бисквитки за да подобри вашето пребиваване на него. Приемам Научете повече