Кой победи в първия дебат Терзиев-Хекимян?

0

Как се проявиха в първия си дебат кандидатите за кмет на София Васил Терзиев и Антон Хекимян? 

Организираният от Дарик радио дебат между Антон Хекимян и Васил Терзиев – кандидатите за кмет на София на ГЕРБ-СДС и ПП-ДБ, двете коалиции с най-голям вот в София от парламентарните избори, е завиден професионален успех. Защото е на фона на станалия традиционен отказ от подобни медийни сблъсъци, които дават шанс на избирателя за един час да се ориентира повече, отколкото през цялата кампания. Да разбере дали претендентите за властта са подготвени да я упражняват и то с конкретни идеи – ритъмът на дебата не търпи общи приказки. Вижда се ясно дали кандидатите владеят убеждаващата комуникация и мислят бързо и диалогично. И дали печелят в съпоставка с опонента си или разчитат на подкрепа от своите по подразбиране.

Този, американски по генеалогията си формат, е „медийното обратно“ не само на предизборната агитация с нейните обръщения, хроники, клипове и т.н., в които няма кой да те спре да говориш каквото си искаш, но и на обсъждането на кандидатите в жълтите медии и социалните мрежи. Там пък няма кой да те спре да хейтиш, колкото си искаш.

Обремененостите на двамата

В сегашната кампания хейтът върви симетрично и за двамата кандидати по линия на миналото им. Върху Терзиев падна бремето на принадлежността към ДС на членове от семейството му, а върху Хекимян – на конфликта на интереси при прехода за броени дни от журналистиката към политиката. Тези обременености, търсено или не, задвижиха два от големите дебати на прехода – за справянето с комунистическото наследство и за справянето с медийните зависимости. И двата провалени на ниво обществено съзнание у нас, където се вдигат вълни на соцносталгия и дори на симпатия към режима на Путин, и където свободата на словото е паднала на дъното на ценностната йерархия. И те карат да се питаш: тогава не е ли по-добре предците да не се превръщат в препятствие пред генерацията, която идва след тях и не иска да има нищо общо с техните разбирания, а според собствените си се реализира успешно в глобалния свят. И не е ли време вместо да очакваме от частните медии да са независими, без да имат такова задължение по закон, поне да обявяват публично, както в САЩ, да речем, политическите си ангажименти. Важни въпроси, но една кампания за местни избори може ли да им даде отговор?

Най-напред Терзиев, а после и Хекимян, където и да се появяха, биваха вкарвани в тези дебати, които произтичат от техните биографии, но далеч надхвърлят персоналните им казуси и зоната им на компетентност като кандидати за кметове. Това вероятно е една от причините с охота да приемат поканата на Дарик, след като журналистът от радиото Константин Вълков огласи намерението си, ако води дебат между тях, да отдели една минута на темата за миналото им и 59 минути на настоящите проблеми на града. Решението му е оправдано, защото миналото на кандидатите вече беше многократно медийно коментирано и едва ли има какво още да прибавят.

И второ, защото на кметския стол в столицата на България, според прогнозите досега, се очаква да седне един от тях. И би било в полза на София изборът му да не е само реплика в стари дебати, а да е съобразен и с работата, която биха могли да свършат новите претенденти.

Кой бе по-убедителен?

Вълков проведе дебата по класическата рецепта – с началните мотивационни изявления, завършващи послания към избирателите и мнения по основните проблеми на града: сигурността, транспорта, градоустройството, топлофикацията, ремонтите, корупцията, небостъргачите, децата, образованието, спортът, парковете, екологията и т.н. Кандидатите демонстрираха „кметски знания“, без да се отклоняват от познатото, като по-скоро се допълваха, отколкото спореха. Личеше си, че в днешната предизборна битка гледат да не си затварят вратите за утрешно сътрудничество в общинската администрация. Можеше на живо да се проследи едно уникално явление в българската политиката: надпревара на местно ниво между партии, които са партньори на национално. В този смисъл резултатът от дебата предвидимо беше патов.

И все пак Терзиев взе известна преднина по три причини. Първо, защото избягването на темата за миналото за него е по-голямо облекчение, отколкото за Хекимян. Чувствителността на твърдия електорат на ГЕРБ към проблема за медийните зависимости е слаба, докато чувствителността на твърдия електорат на ПП-ДБ към ДС зависимостите е изострена. Дори в лицето на Вили Лилков се появи кандидат, който да обере разколебания вот. Но в дебата Терзиев получи възможност да си „поговори“ с избирателите без да влиза в оправдателен режим, което го направи по-убедителен от друг път. Второ, защото критиките, макар и да не бяха акцент, падаха върху досегашното управление на София от ГЕРБ, а Хекимян така или иначе беше техният представител в дебата. Въпреки че не е участвал в управлението и въпреки че Терзиев го пощади, като не влезе в дълбочина в темата за корупцията. И трето, защото основното умение на Терзиев – управлението на ресурси, е по-пряко преносимо към управлението на града, отколкото журналистическите умения. Хекимян се стремеше да компенсира тази преднина на опонента си с присъщата на бившата му професия по-голяма комуникативност и със симпатиите, които му е спечелила, когато е бил на екран.

По какво още си приличат Терзиев и Хекимян

И двамата кандидати, според последната мода у нас, се пазиха от идентификация по политическата скала дясно-ляво, но разликите в професионалната им реализация досега сякаш сами ги разположиха на нея. Терзиев и заради политическия профил на издигналите го партии застана повече вдясно със заявката си за стимулиране на инвестициите и предприемачеството в града. Както и с акцентирането върху културата. Хекимян застана повече вляво с антиелитарното си откровение, че живее като 80 процента от софиянци и с вниманието си към крайните квартали и северната част на града.

И двамата обаче повече си приличат политически, отколкото се различават. Издигането им маркира навлизането у нас на едно ново политическо поколение с естествена евроатлантическа ориентация. Тя от опоненти ги превръща в съмишленици в борбата им с общ противник – антизападния проруски национализъм. Той засега предпочита да се възползва от проблемите на хората из страната, за да ги вдига на протести, но тропотът му вече се чува и пред портите на София.

Автор: Георги Лозанов, Дойче Веле

Прегледана: 73860

Оставете отговор

Вашият електронен адрес няма да бъде публикуван.

Този уебсайт използва бисквитки за да подобри вашето пребиваване на него. Приемам Научете повече