Системата, базирана на Човешки Права е Убита! И ние спешно се нуждаем от радикално нова рамка за защита на основните права на всички човешки същества!
Световната общност е неспособна да представи единна и надеждна стратегия за справяне с роящите се проблеми след пандемията. Украйна е провал за Европа, и победа за Путин. В Армения бе извършен геноцид пред безразличните погледи на всички. Африка е оставена на произвола на съдбата, ИДИЛ и руските наемници. Европа безучастно наблюдава възхода на БРИКС, съюз превръщаш се в организация приютяваща корумпирани лидери, кървави автокрации и анти либерални сили желаещи краят на света, който познаваме. Случващото се в Израел и Палестина е пълен крах на Западният свят. Израел е в срамна изолация, същата в която се намира и в съвета по правата на човека. Европа липсва, Европа е дезинтегрирана, уплашена и се подава на саморазрушителни влияния. Напливът на бежанци предизвика объркан и често грозен дебат сред държавите – членки на Европейския съюз. Докато няколко европейски лидери, първоначално открито приветстваха бягащите от терористични кланета и воини, други категорично отказаха да приемат мюсюлмански бежанци на своя територия, подобна съдба застигна и украинските бежанци. Днес Европа вместо да е лидер в кипящият свят, се опитва страхливо да се загради с омраза и телени мрежи. Вътре в Европа няма и намек за лидерство, радикални партии атакуват устоите на демократичното общество, навяващи спомени за една друга Европа. Светът днес е изправен пред криза с колосални размери, като международното право, гарантиращо универсалните човешки права и свободата е първата жертва на завихрилата се буря.
Международното право градено в десетилетията след Втората световна война се руши, с него си заминава и идеята, че всички хора имаме еднакви права по рождение. „Нормите на войната“ се пренебрегват във всички междудържавни конфликти, които избухнаха напоследък. Страните в конфликтите взривяват болници и училища, понякога само заради медийният ефект или социалните мрежи изпълнени с омраза, за да могат да се обвиняват взаимно за безбройните цивилни жертви. Ставаме свидетели на изселвания, масови миграции, погазване на фундаментални човешки права. Свидетели сме на напълно безпомощни международни структури, който като че ли нямат и идея какво означава и защо е създаден в действителност международният ред, човешки права и закони за войната. ООН се е превърнал в организация, от която нищо не зависи или място, в което правото просто липсва. Моралът в международните отношения липсва. Въпреки че моралът винаги е бил по-спорен, но международните норми държаха успешно света в безопасност от самоунищожение след Втората световна война. За да дойде днес, света след пандемията, свят на диктатори, свят попаднал в епицентъра на икономически и политически кризи, свят в който Правата на Човека и международно хуманитарно право от Украйна, през Сирия и Палестина, до Африка, днес никъде не се зачита.
Правата на човека са загубили своето значение. Всяка вечер 828 милиона души или 10 % от световното население, си лягат гладни, като 80 % от тях живеят в райони, податливи на климатични промени. Суша, воини за вода, пожари, унищожени реколти… Войните, въстанията и превратите също нанасят несъразмерно големи щети на тези региони. Някои от тези хора, които страдат от войни, глад, потисничество или мизерия, предприемат опасни пътувания през пустинята и морето, за да намерят сигурност в свят, които ги посреща с огромни телени заграждения и лагери от затворен тип. Европейските държави, които се гордеят, че са създатели на концепцията за правата на човека, след като бяха разрушили почти целият свят преди 75 години, днес приемат нуждаещите се от помощ като врагове. За справка, всеобщата декларация за правата на човека (ВДПЧ) е приета през 1948 г. като стъпка към един по-мирен свят след ужасите на Втората световна война и Холокоста. Днес Средиземно море е гробище за мигранти, от 2014 г. насам там са регистрирани повече от 28 000 удавяния и на никой в Европа освен на Папата това не прави особено впечатление.
И отговорът на всички проблеми е добре изпитаният разрушителен национализъм. Радикалите в Европа, без значение леви или десни мразят всичко не само правата на човека, мрази се индивидуализма, капитализма, потребителите, Макдоналдс, САЩ, либералния свят, демокрация, технологиите, Монсанто, Изкуствения Интелект, реактивните самолети оставящи следи във въздуха, мобилните оператори и мобилните антени, медиите, Сорос, социалните мрежи, различните сексуално и различните религиозно. И тази омраза е обхванала не само радикалните маргинали, тя идва от политици говорещи на езика на тълпата. Само няколко години назад, в следствие на бежанската криза от Сирия, чешкият президент Милош Земан нарича пристигащите от Близкия изток „организирано нашествие“, а унгарският премиер Виктор Орбан подвеждащо заявява, че „всички терористи“ в атентатите в Париж „са основно от мигранти“. Дори в Германия, въпреки гостоприемното отношение на правителството, неонацисти и други ксенофоби нападат бежанци и подпалиха приемни помещения. Други европейски правителства маневрираха, за да избегнат отговорност, като използваха огради с бодлива тел, драконовски закони и обременяващи финансови изисквания, за да отблъснат потока от мигранти от границите си. Днес тези трендове продължават с пълна сила, на фона на всички други кризи след сирийската, които сполетяха Европа – КОВИД, икономическа, климатична, продоволствена, енергийна, както и горящите Африка и Близкият Изток – това даде нов тласък на онези, които отдавна поставят под въпрос европейския проект и либералните, универсални ценности, които той проповядваше. Във Франция например Марин Льо Пен от десния Национален фронт говори за разделението между „глобалисти и патриоти“, твърдейки (теза застъпена от всички крайно десни партии в Европа) че основните, проевропейски социалистически и консервативни партии са неразличими и по същество антифренски. В Европа радикалното не иска Европа на хората, а тази на нациите. И на този фон, след 75 години в Германия, за първи път крайно дясна партия се превръща във водеща политическа сила, която тепърва ще променя под себе си двигателя на Европа.
Признаците за смъртта на международното право, както и на правата на човека са повсеместни, като западните правителства работят усилено, за да предпазят от отговорност, всички обвиняват всички, без никой да поема каквато и да е отговорност. Социалните медии са се превърнали във военно поле, разделителните линии са север-юг, изток-запад, бедни-богати. Социалните платформи се използват от „информационни терористи“ да разпространяват дезинформации и омраза. И въпреки всичко това, европейските чиновници не проявяват каквото и да е желание да направят опит тези процеси да бъдат ограничени. Докато Западът осъжда Русия, се позволя автокрации като Унгария да продължават да си сътрудничи с нея и да продължават интегрирането си с Китай. Същите тези колебаещи се анклави в Европа говорят и се интересуват само от икономическите показатели, за национални интереси, но напълно са забравили за хората, които стоят в основите на социалния проект наречен Обединена Европа.
Неадекватността на международната система за справяне с глобалните кризи се разкрива от реакцията на руската инвазия в Украйна.
Годишният доклад на Амнести Интернешънъл за 2022 г. изтъква двойните стандарти в областта на правата на човека и неспособността на международната общност да се обедини около последователно прилаганите права на човека и универсални ценности. Решителният отговор на Запада на руската агресия срещу Украйна контрастира с плачевната липса на смислени действия по отношение на тежките нарушения от страна на някои съюзници, включително Израел, Саудитска Арабия и Египет. Правата на жените и свободата на протест са застрашени, тъй като държавите не успяват да защитят и зачитат правата у дома. Положението с правата на човека в Русия се е влошило значително, откакто президентът Владимир Путин започна войната си срещу Украйна. Докладът се позовава на данни от OVD-Info, която следи за нарушения на човешките права, според които между февруари миналата година и юни са били задържани над 20 000 души за участие в антивоенни протести. Срещу „антивоенната дейност“ са образувани над 600 наказателни дела. Повече от половината от всички протестиращи, арестувани за „мирна антивоенна дейност“, са били жени. Към края на юли регистърът на руското министерство на правосъдието на „чуждестранните агенти“ съдържа 649 организации и лица, което представлява увеличение с повече от 25% за шест месеца. В края на юли повече от 100 организации са обявени за „нежелани“, което означава, че могат да бъдат забранени.
През април Общото събрание на ООН временно прекрати мандата на Русия в Съвета по правата на човека (СПЧ) в Женева, който се състои от 47 държави. Самият съвет по правата на човека е меко казано противоречив в това как самите те съблюдават човешките права. Китай, Куба, Пакистан, Саудитска Арабия, Зимбабве и много други правителства никога не са били осъждани от СПЧ, въпреки това органът е осъдил САЩ, чиито резултати в областта на правата на човека са много по-добри от тези държави. Но най-фрапантно е непропорционално внимание на съвета към Израел. Най-очевидният пример за пристрастност е непропорционалното внимание, което Съвета отделя на Израел. Израел е единствената държава в света, която е обект на отделна точка от дневния ред: точка 7 от дневния ред, озаглавена „Положението с правата на човека в Палестина и други окупирани арабски територии“. Всяка друга ситуация в областта на правата на човека се разглежда в точка 4 от дневния ред, озаглавена „Ситуации в областта на правата на човека, които изискват вниманието на Съвета“. От 2006 г. насам Съветът по правата на човека приема между четири и осем резолюции, осъждащи Израел, годишно. Според база данни, съставена от UN Watch, Израел е бил в центъра на 103 от общо 280 осъдителни резолюции (37%), приети от СПЧ от 2006 г. до май 2023 г. През 2022 г. Израел е осъждан по-често от Афганистан, Мианмар, Северна Корея и Сирия. Само Русия е осъждана толкова пъти, колкото Израел, от Съвета по правата на човека през същата година. Въпреки че някои осъдителни резолюции съдържат похвала, това рядко се случва за Израел: 102 от общо 210 осъдителни резолюции, в които липсва похвала (49%), приети от СПЧ от 2006 г. до май 2023 г., са насочени към Израел.
Китай е най- фрапантният пример за пълната несъстоятелност на Съвета по правата на човека и явното субективно отношение към института на международното право. Въпреки че му е възложено да се занимава с нарушенията на правата на човека, и по-специално с грубите и системни нарушения, СПЧ твърде често не успява да го направи спрямо Китай. Правозащитни организации са документирали чудовищни нарушения на правата на човека, извършвани от китайското правителство върху неговите граждани, включително повсеместна цензура, отказ на правото на свобода на сдружаване и религия, насилствени репресии срещу активисти за демокрация в Хонконг, както и произволни арести, задържания и екзекуции. Всичко това остава невидимо за страните в съвета имащи дълбоки бизнес връзки с Китай. САЩ и други правителства стигнаха до заключението, че Пекин извършва геноцид и престъпления срещу човечеството срещу етнически и религиозни малцинства в Синдзян. В доклад от 2022 г. на Службата на Върховния комисар на ООН по правата на човека (СВКПЧ) се стига до заключението, че Китай е извършил „сериозни нарушения на правата на човека“ срещу уйгурите и „други предимно мюсюлмански общности“. Въпреки това през 17-годишната си история Съветът не е пожелал или не е успял да осъди Китай. Всъщност през октомври миналата година дори отхвърля усилията за провеждане на „дебат“ по доклада на OHCHR.
Така в момента изглеждат институциите, които трябва да защитават човешките права, субективни и целенасочени.
Преосмисляне на Реда базиран на Правила: Повратът на Путин в руската външна политика
11 септември 2001 г. беляза значителна промяна в международния пейзаж. Президентът Владимир Путин бе първият чуждестранен лидер, който изрази съболезнованията си на президента Джордж Буш-Младши, с което се създаде ново стратегическо партньорство срещу тероризма, продължило няколко години. Целенасочена трансформация на уестърнизация както във вътрешен, така и в международен план, зад която бяха умело скрити амбиции и желание да се реваншират за рухването на СССР.
Последвалото преустройството в руската външна политика и политика на сигурност демонстрира революционно и трайно обръщане към вековните имперски парадигми. Путин по подобие на националсоциалиста Хитлер, обърна фокуса от това да бъдат част от международния правопорядък към митологизираните исторически корени на руската държавност и външна политика. Той се фокусира върху превръщането на Русия в „държава на националната сигурност и националния интерес“, която жертва какъвто и да е индивидуален и обществен живот в името на националния просперитет. Връщайки ни в забравените години на Третият Райх, когато единственото право бе това на по-силния.
Перестройката на Михаил Горбачов вече може да се разглежда като еволюционен проект, който се е опитвал да адаптира социалистическия организъм към променената среда, без да поставя под въпрос основите на режима. Шоковата терапия на Елцин е била необходим етап, след който на сцената е трябвало да се появи Путин, който да възроди империята под нова форма, но запазен комунистически елит в сянка. С нахлуването в Украйна и изкореняването на всички либерални наченки появили се в руското общество с Перестройката, Путин разкри естеството и мащабите на започната революция, която се представя като негов личен кръстоносен поход срещу „уж“ унижилия го Запад.
Комунистически Китай, извършва подобна на Русия реставрация на падналата империя в началото на 20 век, но посредством невиждан икономически подем, успял да заблуди всички, че желанието на китайския комунистически елит е да бъде интегрирана част от световният правопорядък. Възраждане, което на финала си събира заедно в един стряскащ съюз Русия, Китай, Северна Корея и Иран, привличащи като магнит към себе си корумпирани и опорочени диктаторски режими от всяка точка на света, свят в който международното право и индивидуалните права са просто една утопия от едно друго време.
Човешките Права – Обзор
Въпреки своят крах института на човешки права заслужава обстоен обзор. Защото ако има нещо, което може да се пребори с надигащите се тоталитарни империи, това са хората желаещи свобода.
В съвременния свят основни договори за правата на човека са ратифицирани от повечето държави, но Програмата за правата на човека е изправена пред редица предизвикателства. Жените в ислямския свят нямат равенство, религиозните инакомислещи са преследвани, а политическите свободи са ограничени. Китайският модел на развитие, който съчетава политическа репресия и икономически либерализъм, привлича почитатели в развиващия се свят. Политическият авторитаризъм се налага в Русия, Турция, Унгария и Венецуела. Противодействие на правата на ЛГБТ се наблюдава в различни страни като Русия и Нигерия. Европа и Съединените щати не успяват да се справят с ксенофобията спрямо мюсюлманските общности, като позволяват да бъдат използвани политически за дестабилизиране на либералната демокрация. Дори вековни бичове като робството продължават да съществуват. Според неотдавнашен доклад близо 30 милиона души са принудени да работят против волята си.
Дискурсът за правата на човека продължава да процъфтява, като употребата на „права на човека“ в англоезичните книги се е увеличила 200 пъти от 1940 г. насам и се използва 100 пъти по-често от термини като „конституционни права“ и „естествени права“. Мнозина твърдят, че включването на идеята за правата на човека в международното право е едно от най-големите морални постижения в човешката история, тъй като осигурява на хората безценна защита срещу властта на държавата.
Концепцията за правата на човека възниква в резултат на разногласия между САЩ и Съветския съюз. САЩ вярват в политическите права, докато Съветският съюз настояваше за социални или икономически права, това води до преговори за превръщане на Всеобщата декларация в обвързващ договор, чието влизане в сила отнема 18 години. Международният пакт за граждански и политически права и Международният пакт за икономически, социални и културни права влизат в сила през 1976 г. Правата на човека се превърнаха в основна сила в международните отношения в края на 70-те години, като акцентът на президента Джими Картър върху правата на човека бе реакция на Виетнам и ерата на Никсън. Въпреки това неговите наследници, както републиканци, така и демократи, все по-често използват термина „права на човека“, за да изразят идеалистичните си цели или да прикрият стратегическите си цели.
През 90-те години на ХХ век разпадането на Съветския съюз, води до включването на икономическите и социалните права в конституционното право на много западни държави. Правата на човека играят важна роля в Европейския съюз, като неговите членове настояват страните, които искат да се присъединят към него, също да спазват правата на човека. През този период се разрастват и неправителствените организации, посветени на правата на човека, а много страни, излезли от съветско иго, приемат западни конституционни системи. Всеки от шестте основни договора за правата на човека е ратифициран от повече от 150 държави.
„Западни ли са правата на човека?“ и „Защо този въпрос е от значение?“.
Говоренето че човешките права са изобретение на Запада е пропаганден трик, чрез който тоталитарните системи намират подкрепа и легитимация. Критичното допускане, че правата на човека са западни, предполага, че настоящият режим на правата на човека е неравноправен, евроцентричен и основан на властта, докато контратезата предвижда универсален режим на правата на човека, който включва всички по равно. И двете гледни точки могат да бъдат критични към репресивните измерения на правата на човека, въпреки че допускат различни предположения за това как да се справят с тях.
Когато говорим за съвременното легално понятие за човешки права, няма как да се говори за Западни права, това е консенсусът постигнат след 18 години консултации между Изтока и Запада, кулминирал с легалната рамка от 1976. Това че днес тази правна рамка се детронира и виктимизира от тоталитарни режими е въпрос на геополитическите процеси и конфронтации, целящи да върнат света преди 76-та.
Идеята за правата на човека предшества съвременния режим на правата на човека, установен с основаването на Организацията на обединените нации през 1945 г. Популярна е легендата, която поставя днешните международни права на човека на ясна траектория, съгласувана с исторически западни документи и декларации, включително английската Магна Харта (1215 г.), английския Закон за Хабеас корпус (1679 г.), английската Харта на правата (1689 г.), Декларацията за независимост на САЩ (1776 г.), френската Декларация за правата на човека и гражданина (1789 г.) и Хартата на правата на САЩ (1789 г.). Традициите на Просвещението, либерализма, протестантството и естественото право се привеждат в потвърждение на този западен произход на правата на човека. Като същевременно, критиците на Западната демокрация, целенасочено изтъкват, че тези документи се основават на изключването на други хора, най-вече на жените, робите и хората от незападния свят. Пропагандни трикове, целящи подкопаването на фундаментите на демокрацията и насаждане на омраза към либералните принципи и идеали.
Индивидуалните Права – Радикални Основи
Ако трябва да излезем извън геополитическите процеси в момента, индивидуалните права осигуряват морална защита на индивидите срещу неизбрани и характерни вредни посегателства, извършвани от други индивиди или групи. Правата са нормативни знаци, които ни казват, че такива посегателства са морално недопустими, че групите или индивидите, които извършват такива посегателства, действат неправомерно и че такива неправомерни посегателства могат с право да бъдат потушени. Индивидуалните права често се описват като морални огради или граници. Правата на индивида определят сферата, върху която той по право упражнява контрол; ако други лица навлязат в тази сфера, те нарушават правата му. Както казва Джон Лок в „Два трактата за управлението“, правата позволяват на индивидите „да нареждат действията си и да се разпореждат с имуществото и личността си, както намерят за добре … без да искат разрешение или да зависят от волята на някой друг човек“. От морална гледна точка правата на индивида разделят света – включително и най-основно света на хората – на „мое и твое“. Всъщност либертарианските доктрини за индивидуалните права често се представят в термините на фундаменталното право на само-собственост(мога да правя със себе си каквото си поискам, стига да не вредя на другите). Либертарианските теории за индивидуалните права обаче утвърждават и индивидуални права върху извънличностни обекти (например върху къщи, комбайни и софтуер). Индивидуалните права на собственост радикално разширяват областите, в които индивидите могат да действат по свое усмотрение; без права върху извънличностни обекти външните граници на тези области биха били външните повърхности на телата ни. Индивидуалните права – включително правата на собственост – защитават лицата в частното преследване на собствените им предпочитани цели. Те защитават свободата на всеки индивид да преследва собствената си представа за доброто срещу всички индивиди и групи, които биха могли да предложат да подчинят индивида или неговите ресурси на чужда цел. Индивида може да бъде, да вярва, да постъпва и да се разпорежда със себе си, като всяко посегателство срещу неговата лична воля е престъпление.
Повечето от големите фигури в историята на политическата философия – като Джон Лок, Имануел Кант и Хърбърт Спенсър – поставят доктрините за индивидуалните права в основата на своите политически философии. По същия начин повечето от най-новите теоретици на радикалните понятия относно свободата(либерта) като Айн Ранд, Мъри Ротбард и Робърт Нозик, основават своите либертариански заключения на твърдо утвърждаване на индивидуалните права. Всъщност сред либертарианските защитници на индивидуалните права и сред техните философски предшественици приписването на защитни индивидуални права отразява по-дълбока вяра в отделното значение на личността, живота, щастието или жизнените проекти на всеки индивид. Защитниците на човешките права не смятат, че лицата и техният живот (или тяхното щастие или житейски проекти) са важни само като средство за постигане на някаква колективна цел (например колективната цел за социално щастие или социално равенство). По-скоро тези защитници смятат, че всяко лице и неговият живот (или неговото щастие или житейски проекти) са нещо, което има самостоятелно значение. Защитниците на индивидуалните права приемат сериозно отделната важност на хората (или на техния индивидуален живот, щастие или проекти), като твърдят, че съществуват морални огради, които защитават всеки човек от посегателства, които третират индивида като просто средство за постигане на чужди цели. Трябва да се подчертае обаче, че защитниците на индивидуалните права са разделени помежду си по отношение на това кои точно характеристики на човешкото съществуване пораждат притежаването на права от лицата. Те са разделени и по отношение на това как точно твърденията за правата на индивидите се основават на характеристиките на човешкото съществуване, които водят до притежаването на права от всяко лице.
Ако индивидът притежава някакво право спрямо друг морален агент, то вторият е морално задължен да ограничи действията си спрямо първия по определен начин. Например, ако притежаваме право на живот, то другите са морално задължени да не го застрашават или унищожават. В повечето схващания за правата, тъй като можем да изискваме от другите да действат в съответствие с нашето право, можем да наложим правата си срещу другите или да упълномощим някое трето лице да наложи тези права. Така част от отличителните черти на това измерение на морала е, че то е легитимно приложимо. Правата са тежката артилерия на моралния дискурс. Ако имам право някой друг да действа по определен начин, не е просто похвално този човек да действа по този начин; от морална гледна точка той трябва да действа и може да бъде накаран да действа в съответствие с моите права.
Фактът, че правата са морално взискателни, може да бъде оценен и като се отбележи, че по принцип правата и задълженията са корелативни. Това означава, че по принцип, ако аз имам някакво право срещу вас, то вие имате съответно задължение към мен. Ако аз имам право срещу вас да не отнемате живота ми, тогава вие имате задължение към мен да не отнемате живота ми. Твоето въздържане да ми отнемеш живота не е просто похвално; то е задължително и подлежи на принудително изпълнение. Въпреки това, да се каже, че правата и задълженията, свързани с тези права, представляват приложимото измерение на морала, едва ли означава да се каже, че това е единственото измерение на морала. Всъщност голяма част от смисъла и ценността на режима на принудително изпълнение на индивидуалните права се състои в това, че той освобождава хората да действат въз основа на по-широкото си морално разбиране за това кое е добро и добродетелно и кое е лошо и порочно.
Тъй като правата маркират онези морални претенции на индивидите, чието зачитане може да бъде наложено, и тъй като политическите и правните институции са инструменти за налагане, правата дават насоки за легитимност на политическите и правните институции. Използването или заплахата със сила от страна на политическите и правните институции ще бъде морално приемливо и тези институции ще бъдат легитимни само дотолкова, доколкото силата или заплахата със сила се използва за осигуряване на спазването на правата на индивидите. Доколкото политическите и правните институции използват сила или заплаха със сила за цели, различни от гарантиране на правата на индивидите, те действат неправилно и не са легитимни.
Тъй като правата са тежката артилерия на моралния дискурс, рационалният страх от бомбардировка ни съветва да бъдем изключително селективни по отношение на това кои твърдения за права приемаме. Твърде готовото приемане на предполагаеми права води до потискащ списък от изпълними задължения. С нарастването на списъка с правата на другите всеки от нас е подложен на нарастващо бреме, състоящо се от задълженията, свързани с тези права; съответно способността на правата да защитават индивидуалния избор се разпада. Нещо повече, с увеличаването на списъка с права се увеличава и легитимната роля на политическите и правните институции, а либертарианският аргумент за радикално ограничаване на обхвата и властта на тези институции отслабва.
Либертарианските теории за правата избягват създаването на деспотичен списък от задължения чрез използването на две ключови разграничения – разграничението между негативни и позитивни права и разграничението между общи и специални права.
Ако индивидът притежава негативно право спрямо другите, тогава от другите просто се изисква да не действат по определен начин по отношение на притежателя на правата. За разлика от това, ако дадено лице притежава позитивно право срещу други лица, от тях се изисква да извършат определено действие по отношение на притежателя на правата. Например правото ми на живот, тълкувано като негативно право, е равносилно на правото да не бъде унищожаван или застрашаван животът ми. Единственото, което негативните права на индивида могат да изискват от другите хора, е те да оставят този индивид на мира – да го оставят да се ползва спокойно от това, което му принадлежи по закон. За разлика от това, правото ми на живот, тълкувано като позитивно право, означава, че имам право да ми бъде осигурен живот (т.е. да ми бъдат осигурени жизнено необходимите неща). Ако имам позитивни права спрямо другия, тогава той просто ме оставя на мира и не нарушава моите права.
Общите права са права, които всеки индивид има спрямо всеки друг индивид. Тези права често са наричани естествени права или права на човека, тъй като индивидите ги притежават въз основа на някаква обща естествена характеристика на човешкото съществуване (напр. въз основа на крайната отделна значимост на всеки човек и на живота на всеки човек). Правото на собственост върху себе си и правото да не се отнема животът на човека са примери за общи права.
За разлика от тях специалните права са права, които конкретни индивиди притежават въз основа на конкретни действия, извършени от други индивиди – индивиди, които чрез своите конкретни действия са поели специални права – корелативни задължения. Например аз мога да имам право срещу друг човек да ми достави екземпляр от тази енциклопедия и мога да имам това право въз основа на това, че той се е задължил да достави този том. Това право е специфично – предоставено е само на мен, а не на някой друг. Договорът е само най-очевидният вид действие, чрез което едно лице може да предостави специално право на друго. Едно лице също би могло например да ми предостави право да се снабдя с копие от енциклопедията чрез това, че другото лице е унищожило закупеното преди това мое копие.
Либертарианските теоретици смятат, че всички общи права са негативни права. За всички лица първоначалните базови права и задължения са отрицателни. Всеки от нас, така да се каже, се ражда свободен – морално свободен да постъпва с живота си, както намери за добре, при условие че остави другите също толкова свободни да постъпват с живота си, както намерят за добре. Това означава, че всички индивиди се раждат с правото на пълна самособственост, на самовластие; никой индивид не се ражда, за да робува на другите. Въпреки че всеки човек е роден с отрицателното задължение да остави другите да се ползват мирно от личността и собствеността си, това основно задължение не е потисническо. Защото изпълнението на това общо отрицателно задължение оставя човека напълно свободен да се разпорежда със себе си и със собствеността си, както намери за добре. Нещо повече, за всеки човек подчиняването на всички останали на това негативно задължение е от съществено значение за неговата собствена морална свобода, за правото му да постъпва така, както намери за добре. Правата върху конкретна собственост (освен собствеността върху собственото тяло) очевидно не са общи права; никой не се ражда с някакви конкретни права върху извънличностни обекти. И все пак правата на собственост – подобно на общите права – са негативни права. При липса на особени усложнения имуществените права на човека налагат на другите само задължението да не навлизат в него и да го оставят свободен да постъпва както намери за добре със себе си и собствената си собственост. Нещо повече, за всеки човек фактът, че другите са длъжни да зачитат неговите права на собственост, е от съществено значение за собствената му свобода да постъпва както намери за добре със своята личност и собственост. Отрицателните права не са репресивни.
В либертарианските теории за индивидуалните права всички позитивни права са специални права. Индивидът може да придобие позитивни права спрямо друго лице – права на друго лице, което ми служи по един или друг начин – само ако това право му е предоставено от другото лице. Всички позитивни задължения на дадено лице трябва да произтичат от действия, извършени от това лице, като например сключването на споразумение за предоставяне на копие от енциклопедията на друго лице. Това е смисълът, в който въз основа на либертарианската теория за правата не съществуват неизбрани позитивни задължения. Всички позитивни задължения са избрани, най-характерно чрез споразуменията, които лицата сключват доброволно. Светът на междуличностните отношения наистина е гъст с голямо разнообразие от позитивни права и задължения, но тези специални права и задължения са продукт на конкретни решения, взети от индивидите, които са обвързани с тези задължения. Те не са задължения, с които индивидите се раждат, нито пък са задължения, които се налагат от нуждите, желанията или постановленията на другите. Либертарианските теории отхвърлят твърденията за позитивни права, които не могат да бъдат проследени до конкретните действия, пораждащи задължения, на индивидите, които са субекти на тези права. По този начин индивидите контролират позитивните задължения, на които са субекти, и съответно списъкът на признатите задължения остава нерепресивен.
Всички общи права (и правата на собственост) са негативни права. И все пак този сценарий не е рецепта за свят, в който всички или дори повечето индивиди се оттеглят зад правото си да бъдат оставени на мира. Защото правото да бъдеш оставен да се ползваш мирно от себе си и своето е право да избираш в какви социално-икономически отношения да влезеш. Признаването и защитата на основните негативни права на всеки предизвикват формирането на отношения, в които индивидите влизат доброволно въз основа на възприятието си за стойността на тези отношения. Признаването и защитата на положителните права и задължения, които възникват в рамките на тези доброволни отношения, поддържат и развиват сложния и взаимноизгоден социален ред, който възниква в резултат на зачитането на индивидуалните права. Доктрината за индивидуалните права служи именно на този сложен и благоприятен социален ред, а не само на правото да бъдеш оставен на мира.
В Заключение
Едно от най-големите постижения на Организацията на обединените нации е създаването на всеобхватен корпус от закони за правата на човека – универсален и международно защитен кодекс. Това което международната общност прие след Втората световна война бе, че правата на човека са права, присъщи на всички човешки същества, независимо от тяхната раса, пол, националност, етническа принадлежност, сексуална ориентация, език, религия или друг статус. Правата на човека включват правото на живот и свобода, свободата от робство и изтезания, свободата на мнение и изразяване, правото на труд и образование, правото на сексуална и лична свобода, както и много други. Това което международната общност днес забравя, е че всеки по рождение има право на тези права без каквато и да е форма на дискриминация.
Години наред левицата обещаваше, че социализмът (тоталната държава) в крайна сметка ще надделее над пазара. Това твърдение умря със Съветския съюз. Останалите от левицата започнаха да се оплакват, че капитализмът произвежда твърде много материални блага. Сега подобни нападки срещу капитализма идват от десницата и левицата. Пазарът и финансите, изпитани във времето пропагандни модели се асоциира със Запада. Като критиците твърдят, че пазарът е аморален, застрашаващ семейството, човешките взаимоотношения, ценностите и добродетелите. Свободата, която е основа на капитализма също е обвинявана във всички грехове. Но всъщност свободата – правото на избор, да бъдеш свободен от принудително държавно регулиране – е необходимо условие за каквато и да е добродетел.
Добродетелта не може да съществува без свободата да се прави морален избор. Принудителните действия за съобразяване с някаква морална норма, колкото и добра да е тя, не представляват добродетел; защото за да имаме добродетел съобразяването с тази морална норма трябва да бъде доброволно. Добродетелта отхвърля стандарта на вътрешноличностния морал. Като такава тя е област, която до голяма степен е извън обсега на държавната власт и стандарти.
Разбира се, обществата могат да бъдат повече или по-малко добродетелни. Но приписването на моралните промени на правните промени е грешка, която заменя причинно-следствената връзка с корелацията. Някогашният културен консенсус в Америка ерозира в епохата на строгите закони. Единствено пукнатините в този консенсус, който представлява моралната основа на законите, води до законови промени.
Правителството е доказало, че не е добър учител на добродетели. Не можеш чрез репресии или образователен терор да възпиташ добродетели. Държавата обикновено е ефективна в изпълнението на прости задачи, безхаберие, бюрокрация, корупция, бездушие, вкарването на хора в затвора, санкциониране или конфискуване на тяхната собственост. Но тя е много по-неуспешна при формирането на индивидуалната съвест. Между впрочем, социализмът никога и не се е фокусирал върху индивидуалната съвест, защото важно винаги е било колективното самосъзнание и националният интерес.
Нови закони няма да направят която и да е страна по-добродетелна нация. Рестрикции и наложен обществен морал няма да направят едно общество по-добро, а напротив ще ампутира човешкият дух от него. Дори и да има по-малко открити неморални действия, ако няма промяна в сърцата на хората няма как да се промени моралната същност на обществото. Доказаха го обществата след рухването на социализма, които в момента, в който тоталният контрол над тях бе вдигнат се оказаха с ампутирани морални ориентири, довели до огромни системни и обществени кризи. Обществото се нуждае както от индивидуална свобода, така и от индивидуална добродетел, за да процъфтява, и нито една от двете каузи няма да оцелее без другата.
Материалът е любезно предоставен от Angel Analytical и AfCD London. Изготвен е от Илиян Кузманов, журналист и анализатор, изследващ процесите в Русия и Африка.
Допълнителна литература
Кант, Имануел. Метафизични елементи на справедливостта. J. Ladd, ed. Indianapolis, IN: Bobbs-Merrill, 1964.
Лок, Джон. Два трактата за управлението. P. Laslett, ed. Cambridge: Cambridge University Press, 1967.
Lomasky, Loren. Persons, Rights, and the Moral Community (Лица, права и морална общност). Oxford: Оксфорд Юнивърсити Прес, 1987 г.
Machan, T. R., ed. Individual Rights Reconsidered. Станфорд, Калифорния: Hoover Institution Press, 2001 г.
Мак, Ерик. „В защита на теорията за юрисдикцията на правата“. Права, равенство и свобода. G. Pincione and H. Spector, eds. Дордрехт: Kluwer Academic Publishers, 2000 г.
Нозик, Робърт. Anarchy, State and Utopia (Анархия, държава и утопия). New York: Basic Books, 1974.
Ранд, Айн. Добродетелта на егоизма. Ню Йорк: Signet Books, 1964.
Спенсър, Хърбърт. Социална статика. Ню Йорк: Фондация „Робърт Шалкенбах“, 1970 г.
Steiner, Hillel. Есе за правата. Оксфорд: Blackwell, 1994 г.
Тък, Ричард. Теории за естествените права. Cambridge: Cambridge University Press, 1979.
Прегледана: 106265