Водата, много по-ценна от злато – различният прочит на журналиста Илиян Кузманов

Климатичните промени са най-голямата заплаха, пред която сме изправени. Въздействието на изменението на климата е глобално и безпрецедентно – от промяната на метеорологичните условия, която застрашава производството на храни, до покачването на морското равнище, което увеличава риска от катастрофални наводнения. Най-засегната от промените на климата е водата, която е един от най-необходимите природни ресурси за живота на планетата. Тя е от съществено значение за всички аспекти на човешкото съществуване – от питейната вода и селското стопанство до промишлеността и енергетиката.

Изменението на климата влияе по сложен начин върху водата в света, всъщност повечето от въздействията на изменението на климата са свързани с водата. Изменението на климата се отразяват на водните ресурси чрез въздействието си върху количеството, променливостта, времето, формата и интензивността на валежите. Топлият въздух може да задържа повече влага от хладния. В резултат на това в един по-топъл свят въздухът ще изсмуква повече вода от океаните, езерата, почвата и растенията. По-сухите условия, които този въздух оставя след себе си, могат да се отразят негативно върху запасите от питейна вода и селското стопанство. Променяйки температурата на въздуха и моделите на циркулация, изменението на климата ще промени и мястото, където падат валежите. Потребителите на вода в крайна сметка ще се адаптират към по-честите и по-сериозни засушавания, отчасти чрез пренасочване на ограничените водни запаси към по-ценни употреби. Такива промени могат да бъдат от култури с ниска към култури с висока стойност или от селскостопански и промишлени към екологични и общински нужди. Затова не е изненадващо, че водата става предмет на противоречия и конфликти, особено в региони, засегнати от изменението на климата и водните кризи.

Централна Азия е регион, в който водният кризис се задълбочава с всяла изминала година. Селското стопанство е основата на икономиката в региона, а популярните култури като памук и ориз изискват интензивно напояване. Използването на вода в региона нараства бързо от времето, когато централноазиатските държави стават независими през 1991 година и вече е на неподражаемо ниво. Източниците за напояване са толкова разрушени, че половината от водата никога не достига до културите, а няколко години на суша са намалили наличната вода с пета част, докато търсенето продължава да нараства. По отношение на сушата и населението Азия доминира над останалата част от земното кълбо. Но поне 1 милиард от общо 4.4 милиарда души на континента може да се сблъскат с екстремен недостиг на прясна вода в близко бъдеще. Това не е само проблем, свързан с изменението на климата, трябва да приемем и факта, че икономическият и демографският растеж на обществото може да окаже много силно влияние върху търсенето на ресурси. Факт, които неимоверно повишава рисковете от военни конфликти за ресурса който ще доминира бъдещето- вода.

Кризата за вода в Иран

Иран е един от основните геополитически играчи в Централна Азия, важен партньор на Китай и Русия. Намиращ се по средата на амбициозният Китайски проект целящ да свърже Китай с Африка и Европа. Но Иран има една съществена слабост (за разлика от Арабските Емирства), огромно население, голяма част от което ангажирано в земеделието и недостиг на вода. Изменението на климата е основната причина за изостряне на недостига на вода в Иран, като за 50 години евапотранспирацията се повишава от 70 % на 85 % и значително е увеличава търсенето на вода в различни сектори. Недостигът на вода в Иран се дължи на голямата климатична променливост, неравномерното разпределение на водата, прекомерната експлоатация на наличните водни ресурси и приоритизирането на икономическото развитие. Недостига на вода в Иран води до конфликти със съседите му за водни ресурси. Един такъв регион е границата между Афганистан и Иран в Централна Азия, където дългогодишната суша и недостигът на вода са довели до нарастващи напрежения и конфликти между двете страни. Конфликт, който характеризира надигащата се спиралата от военни конфронтации в региона провокирани от климатичните промени. През май 2023 г., президентът на Иран, Ебрахим Раиси, обвинява талибанското правителство, че ограничава достъпа до водата от река Хелманд. Тази река, която е дълга 621 мили, протича през Афганистан и се излива в езера и мочурища в югоизточен Иран, които се използват от стотици хиляди хора.

Въпреки че причините за конфликта водят корени в дълбока история на териториални спорове и геополитически интереси, една от най-съществените причини е изменението на климата. Според проучванията, средните температури в Афганистан са се повишили с 0,6°C до 1,8°C от 1950 г. насам. Това води до по-високи температури, промени в количеството на валежите и натрупването на сняг. В същото време, нарастващото население на региона и разширяващото се селско стопанство оказват огромен натиск върху басейна на река Хелманд, който покрива около 40% от територията на Афганистан.

Нарушаване на споразуменията

Една от основните причини за конфликта е нарушаването на споразуменията между Афганистан и Иран относно споделянето на водата от река Хелманд. Иран обвинява талибанските лидери, които контролират Афганистан, че нарушават дългогодишното споразумение, с което е уговорено споделянето на водата от реката. Според иранските официални лица, количество на водата, достигащо до Иран, е намаляло с повече от половина през последните 20 години, поради разширяването на земеделското стопанство и изграждането на нови язовири.

Иран и водната криза

Повече от 90% от 85-миллионното население на Иран се сблъсква със засушаване в периода 2022-2023 г., според Иранската метеорологична организация. Президентът Раиси заявява на 18 май 2023 г., по време на посещение на засушени райони в югоизточен Иран близо до афганистанската граница: „Предупреждавам управляващите в Афганистан да дадат незабавно водните права на народа на провинция Систан и Белуджистан. Няма да позволим правата на нашите хора да бъдат нарушени.“ По време на сблъсъци на 28 май 2023 г са убити Ирански гранични служители. Напрежението съвпада с дипломатическа криза започнала в краят на Май. На 25 Май Министърът на външните работи Хосеин Амир-Абдолахиан заявява, че Ислямска Република Иран все още не признава талибанското управление в Ислямската емират на Афганистан. Той каза, че талибаните са „част от реалността“ на страната, но не са цялата нация, която има различни сектантски и етнически общности. Година по рано, на 7 март 2022 г. възниква битка между ирански сили за сигурност и погранични охранители на Талибана. Въоръженият конфликт е около канала Секхсар в района Канг в провинция Нимроз, на 8 км северно от пограничния прелез Зарандж между Афганистан и Иран. В основата са афганистанските фермери, които се опитват да изградят нов канал. Иранските охранители опитващи да ги спрат са убити.

Проблеми с водните ресурси

В продължение на десетилетия достъпът до водните ресурси е бил предмет на спорове между Иран и Афганистан. Река Хелманд, която протича през областите на двете държави, е от жизненоважно значение за земеделието и водоснабдяването в региона. Иран иска да се гарантира, че има достъп до достатъчно количество вода, докато Афганистан се стреми да използва реката за своите нужди.

Конфликтът върху водата на границата между Афганистан и Иран оказва сериозно влияние върху хората и природата в региона. Хората се борят за достъп до питейна вода и вода за поливане на земеделските култури. Причинената от сушата недостиг на вода има сериозни последици за здравето и благосъстоянието на хората, като води до поява на различни заболявания и увеличава риска от глад и безпокойство. В същото време, природните екосистеми страдат от липсата на вода, като се наблюдават намаляване на биоразнообразието и унищожаване на естествените местообитания.

От сушата в Афганистан е силно засегната най-доходоносната фермерска култура – производството на опиум. Вследствие на засушаването в началото на 2022 г. добивът на опиум намалява от средно 38,5 кг/ха през 2021 г. до приблизително 26,7 кг/ха през 2022 г., което води до реколта от 6 200 тона опиум (10% по-малко от 6 800 тона през 2021 г.).

Как Камал Кан Дама предизвиква насилие и конфликт между Иран и Афганистан

В 1974 година започва строителството на нова хидроелектрическа язовирна стена на река Хелманд в района Чарар Буржак в провинция Нимроз в югозападен Афганистан. Проектът обаче се сблъска с редица затруднения и язовирната стена най-накрая е открита от президента Ашраф Гани на 4 март 2021 година, няколко месеца преди вземането на властта от Талибаните в страната.

Амбицията на язовирната стена е да задоволи нуждите на около 75 000 хектара земеделска земя, като същевременно произвежда 9 MW електрическа енергия. Остава да се види дали тази цел е била или ще бъде постигната. Въпреки че язовирната стена обещава да реши много от инфраструктурните и земеделските предизвикателства в региона, тя заплашва да прекъсне водоснабдяването на Иран. Поради тази причина тя се превръща в източник на политически спор между Иран и Афганистан и много скоро дори в причина за насилие и конфликт.

Природният път на реката тече от Афганистан към Иран, преди да се върне в Афганистан на юг по границата. Водният път завършва в голям природен резервоар на около 70 км на юг от язовирната стена на Камал Кан назад в Афганистан.

Външното министерство на Иран признава косвено законодателството, установено през 1972 г. от Комисията за долината, което законно определя дяла на Иран от река Хелманд като 26 кубически метра в секунда. Въпреки това, водоснабдяването е предмет на спор оттогава. През 2017 г. президентът на Иран Хасан Роухани обвинява язовирната стена на Камал Кан за изсушаването на езерата Хамун в източната гранична провинция Систан и Белуджистан.

По време на церемонията по откриването на язовирната стена през изминалата година, президентът Гани обяви, че Нимроз ще се превърне в „резервоар за вода и за Афганистан, и за Иран“ и ще допринесе за икономиката на двете страни. Това изявление е в разрез с другите негови декларации, които подчертават, че предоставянето на вода на Иран винаги е било „допълнително“ и повече няма да се осигурява безплатно. Вместо това, тя трябва да се разменя за нефт.

Въпреки че вода продължава да протича в Иран от откриването на язовирната стена, тя бива допълнително прекъсната чрез строителството на нова канална система. Не отдавна събрани сателитни снимки показват, че тази нова канална система вади вода от резервоара на язовирната стена Камал Кан директно на юг към природния резервоар. Това напълно пренебрегва доставката на вода в Иран и не е ясно какви ползи ще има от икономическа и земеделска гледна точка, тъй като засяга домакинствата по течението на реката както от страната на Афганистан, така и от Иран, които са били зависими от това водоснабдяване в продължение на десетилетия.

Ако се абстрахираме от политическия и икономически шантаж, за които се използва язовира Камал Кан Дама, той би представлявал огромна възможност за Иран и Афганистан. Водата е ресурс от критично и стратегическо значение за Иран. Недостигът и неравномерното разпределение на водата вече са станали сериозна проблем за Иран. Афганистан, от своя страна, се нуждае от водата от река Хелманд за земеделие и енергетика, както и за производство на опиум, които подържа талибаните и Афганистанската политическа власт като цяло. Страната се бори със сериозни предизвикателства в сферата на селското стопанство и енергийното снабдяване. Язовирите, като Камал Кан Дама, представляват важна инфраструктура, която може да помогне на Афганистан да повиши производителността си и да подобри жизнения стандарт на своите граждани.

Язовирите в Централна Азия – мегапроекти финансирани от Китай

Когато през 2013 г. китайският президент Си Дзинпин за първи път представя инициативата „Пояс и път“, тя е обявена за една от най-големите схеми за развитие на инфраструктурата в историята, включваща многобройни проекти за управление на сладководните ресурси, сред които изграждането на язовири. Но обхващащата целия свят стратегия, включваща инвестиции на стойност до 8,5 трилиона щатски долара, разпределени в повече от 80 икономики, не само породи вълна от корупция и безразборно харчене, но също така оказва редица негативни въздействия върху околната среда и застраши биоразнообразието в Югоизточна Азия, превръщайки проекта в екологична катастрофа.

През вековете язовирите и масивните, добре финансирани и подкрепяни от правителствата инициативи за изграждане на язовири – са били използвани за справяне с наводненията и осигуряване на вода за пиене, напояване на култури, промишленост и производство на електроенергия. Широкомащабните усилия на човечеството за изграждане на язовири на световните реки се описват като най-голямото антропогенно изменение на кръговрата на сладката вода, като язовирите вече ни приближават към преминаването на редица критични планетарни граници с неблагоприятно въздействие върху биоразнообразието, климата, земеползването и сладката вода. Язовирите, в съчетание с всички останали видове човешки натиск върху природата, допринасят за нарушаване на баланса на критичните системи на Земята и могат да застрашат цивилизацията, човечеството и дори живота на Земята такъв, какъвто го познаваме.

Изграждането на язовири е един от най-старите и най-предпочитани инструменти за управление на сладководните ресурси за различни цели. Високодоходен държавен инструмент, свързан с корупция, национални приоритети и геополитически конфликти. Тази практика достига своя връх в международен план през 60-те и 70-те години на миналия век, но през последните години строителството на язовири се сблъсква с все повече критики в световен мащаб, тъй като се натрупва висока екологична цена, платена за ползите от тях. Язовирите са повлияли на дебита на повечето големи водни пътища в световен мащаб. Само 37 % от реките с дължина над 1 000 км остават свободно течащи, а само 23 % от тях текат без прекъсване до морето. Ако всички планирани и текущи строежи на водноелектрически централи продължат, до 2030 г. ще бъдат променени естествените потоци на 93 % от обема на реките в света. Тази глобална фрагментация на реките води до сериозни последици. Язовирите са допринесли за 84% средно намаляване на числеността на сладководните диви животни от 1970 г. насам. Повече от една четвърт от потока на седименти от сушата към океана на Земята е задържан зад язовирите. Язовирите също така оказват комплексно въздействие върху климата на Земята чрез промяна на въглеродния цикъл.

Промяната на речните корита

Седемдесет и седем процента от общия воден дебит на 139-те най-големи речни системи в Северна Америка, северно от Мексико, в Европа и в републиките на бившия Съветски съюз е силно или умерено повлиян от фрагментирането на речните корита от язовири и от регулирането на водите в резултат на експлоатацията на язовири, отклоняването на водите между речните басейни и напояването. Останалите свободно течащи големи речни системи са сравнително малки и почти всички са разположени в далечния север, както и 59-те средно големи речни системи на Норвегия, Швеция, Финландия и Дания. Тези условия показват, че много видове речни екосистеми са загубени и че популациите на много речни видове са силно фрагментирани.

Проблемът с Язовирите в Азия

Като цяло язовирите в Азия са причина за огромни притеснения. те често нанасят екологични щети на водните екосистеми, което създава социално-икономически рискове за местните общности, чийто поминък зависи от реките и езерата. Проблемът е особено актуален в Югоизточна Азия и е свързан с огромните лесни заеми за развитие на инфраструктурата идващи по посока Китай. Особено критично е по делтата на река Меконг където се строят язовири за добив на хидроенергия. Течаща през Лаос, Камбоджа, Тайланд, Мианмар, Виетнам и Китай, река Меконг е десетата по големина река в света и най-големият вътрешен риболов в света. Тя е дом на биоразнообразие, което отстъпва само на това на река Амазонка, и се отличава с огромна икономическа стойност. На нея се падат 25 % от световния улов в сладководни води, около 60 милиона души получават доходи от рибата, както и от културите, отглеждани по бреговете на реката.

През 2018 година Human Rights Watch съобщава, че финансираният (по програмата на Китай „Пояс и път“ (BRI)) от Китай хидроенергиен язовир в Камбоджа – Lower Sesan 2 – е причинил значителни щети. Язовирът, който е един от най-широките в Азия, наводнява райони нагоре по течението на реките Сесан и Срепок, като засяга живота и поминъка на хиляди представители на коренното население и етническите малцинства. Докладът разкрива, че камбоджанските власти и служители на компанията до голяма степен са пренебрегнали опасенията на засегнатите общности, което води до неадекватни компенсации, лоши жилищни условия и липса на обучение или помощ за осигуряване на нов поминък. Въздействието на язовира се разпростира върху десетки хиляди други хора нагоре и надолу по течението на реката. Язовирът е част от China Huaneng Group, голяма китайска държавна компания за производство на електроенергия, която го построява и експлоатира. Камбоджанската Royal Group и виетнамската държавна електрическа компания EVN притежават незначителни дялове в проекта. Китайските държавни банки осигуряват по-голямата част от финансирането, за което се съобщава, че е на стойност около 800 млн. щатски долара. Язовирът е критикуван за липса на прозрачност, пренебрегване на опасенията на общността и отрицателно въздействие върху околната среда.

В самият Китай, бързо растящата икономика на комунистическата страна позволява развитието на мега държавни проекти по подобие на СССР, водещи до екологични катастрофи. Според някои най-големият язовир изграждан от Китай „Три ждрела“ има потенциала да се превърне в един от най-големите екологични кошмари на Китай . Въпреки това един от най-непосредствените екологични ефекти от „Три ждрела“ е увеличаването на свлачищната дейност. Това се дължи главно на ерозията, причинена от драстичните увеличения и намаления на нивото на водата в язовира, което в пиковия си момент създава воден басейн, дълъг почти колкото Великобритания. Освен това свлачищата в околните райони са много по-тежки от предвиденото и в резултат на тях вече са загинали десетки хора.

Последствия от Китайският Държавен Капитализъм

Основен проблем, свързан с язовира, е начинът, по който той засяга биоразнообразието в района. Животинският и растителният свят са силно застрашени поради наводненията в някои местообитания и отклоняването на водата в други. Освен това фрагментирането на местообитанията може да доведе до големи загуби на биологично разнообразие. Както убедително показва един автор, фрагментацията води до изолиране на видовете чрез създаване на виртуални острови, които объркват процесите на стабилност на екосистемите и биологично обогатяване. Освен това фрагментацията на местообитанията нарушава моделите на възпроизводство на много видове, което предполага, че ако те все още не са изчезнали, то скоро може да се случи. Независимо дали някой е съгласен, че това означава загуба на духовно и културно богатство, то несъмнено означава загуба на ресурси, които иначе биха могли да бъдат използвани. Примери за това могат да бъдат медицинските растения, наред с други.

Не е изненада, че речната система надолу по течението също е засегната. Намаляването на притока на сладка вода означава, че все повече солена вода се промъква нагоре по Яндзъ, застрашавайки рибните популации, които вече са намалели от прекомерен риболов. Това отново означава загуба на ценни ресурси. Налице е също така 50 % загуба на седименти и хранителни вещества надолу по течението – общ проблем за повечето язовири, който ще доведе до ерозия на речните системи, влажните зони и екосистемите на морския бряг, както и до неблагоприятно въздействие върху рибарството и влажните зони .

И накрая, което е плашещо, язовирът може да е свързан с големи земетресения, включително това през май 2008 г., при което загиват 87 000 души. Той оказва огромен натиск и колебания (чрез бързо увеличаване и намаляване на водния обем) върху лежащите под него геоложки плочи, TGD вероятно увеличава сеизмичната активност. Доказването на факта, че това води до увеличаване на земетресенията е по-трудно. Въпреки това, обаче, се наблюдава забележимо повишаване на сеизмичната активност.

Постсъветско пространство

В СССР и в нейният наследник Русия от десетилетия периодично се обсъжда идеята за обръщане на някои от големите сибирски реки, които се вливат в Северния ледовит океан, надолу към памуковите полета на Централна Азия. От 60-те години на миналия век природозащитници в самият СССР настояват планът да бъде изоставен, както и водят кампания срещу други мегапроекти в Сибир. През 1968 г. ядреният физик Андрей Сахаров прогнозира глобалното затопляне в резултат на нарастващите емисии на въглероден диоксид, като предупреждава и за въздействието на икономическата дейност върху околната среда. Безобразната експлоатация на огромните и недокоснати дотогава земи на Сибир за дърводобив, хидроенергетика, минно дело и тежка промишленост става все по-спорен въпрос. Един от недостатъците на комунистическото правителство е, че тъй като Русия е толкова обширна, то нейните природни ресурси – включително земята – за безкрайни. Този манталитет води до невероятно разточителна политика и замърсяване от планетарен мащаб.

Съветските власти се гордеят с мащабните проекти като язовирната стена на Братск, която е най-голямата водноелектрическа централа (ВЕЦ) в света, докато през 1966 г. не е изместена от Красноярската ВЕЦ на река Енисей, която на свой ред е изместена от Саяно-Шушенската ВЕЦ. Те обаче също са критикувани от природозащитниците, като Залигин успява да спре изграждането на голяма централа на река Об. Проектът за преграждане на река Катун и изграждане на друга огромна водноелектрическа централа в планинския район Алтай, предложен за първи път през 60-те години на ХХ век, е възобновен в края на 70-те години. Язовирът е щял да залее 11 200 квадратни километра земя, като последва кампания от страна на учени, журналисти и дори държавни служители за прекратяване на проекта.

Безброй са примерите на чиновническо безхаберие и алчност в СССР и Русия, но когато се стига до замърсяването на езерото Байкал, може да се говори за глобална екологична катастрофа. Екологичното опустошение на езерото Байкал, най-дълбокото сладководно езеро в света, съдържащо около 20 % от световната прясна вода, ужасява както природозащитниците, така и местните жители. Езерото и бреговете му са силно замърсени от дърводобива и подложени на постоянен поток от отпадъци от Байкалския завод за целулоза и хартия от 50-те години на миналия век. Замърсяването на езерото Байкал, което е свещено място за местния бурятски народ и е скъпо на много руснаци, се смята за достатъчно сериозно, за да могат хората да преодолеят опасенията си от репресии и да излязат на мащабни протести през 70-те и 80-те години на миналия век с искане за забрана на промишлената дейност по бреговете му.

Въпреки че в Съветския съюз съществуват закони за опазване на околната среда, те обикновено се разглеждат на втори план в сравнение с необходимостта от изпълнение на производствените квоти. Когато дружествата са глобявани за замърсяване – често защото то е засягало дейността на друго промишлено предприятие – вместо да пострадат финансово, както би станало в условията на пазарна икономика, парите просто се прехвърлят от едно държавно предприятие към друго. Коментирайки санкциите, наложени на един промишлен замърсител, в книгата си „Разходка из селска Русия“ през 1967 г., руският поет и писател Владимир Солоухин пише: „Това е нелепа ситуация: парите се прехвърлят от една сметка в друга, но от това не става по-добре нито за рибата в реката, нито за хората, живеещи в близост до реката.“

Съветското отношение към околната среда и икономиката никъде не е толкова очевидно, колкото при унищожаването на Аралско море – най-тежката катастрофа в света, причинена от човека. Когато е взето решението да се отклонят реките, които се вливат във вътрешното море, за да се напояват памуковите полета в Централна Азия, то се основава на изчислението, че произведеният памук ще струва повече от съществуващата аралска риболовна индустрия. Това не отчита опустошаването на околната среда и на общностите в широк район наоколо, тъй като морето се  отдръпва, оставяйки след себе си замърсен пясък, от който постоянно се вдигат в токсични прахови бури, които и днес, десетилетия по-късно, продължават да замърсяват големи райони на Узбекистан и съседните му страни.

Едва през последните години на Съветския съюз властите започват да променят позицията си и да превръщат околната среда в истински приоритет, когато вече е твърде късно. Протестите по екологични и други въпроси непрекъснато се разрастват през последните години на Съветския съюз, когато първите масови екологични протести през 1986 и 1987 г. са последвани от още по-масови протести през 1989 г. и след това, гневът по екологични въпроси се съчетава с множество други проблеми и създава взривоопасна ситуация, която правителството в Москва в крайна сметка не успява да овладее.

Днес наследството на СССР е живо под една или друга форма в постсъветското пространство. Елитите на повечето бивши републики не само говорят Руски, възприели са културата на корупция и тежка бюрокрация, но и са обучени и възпитани в Съветската среда и следват до голяма степен съветското (а вече и китайското) отношение към природата като икономически ресурс. Проблемите с фрагментираното водоснабдяване причинено от десетилетия централизирана власт и планова икономика са подобни на тези в Китай. Казахски язовир се изгражда в малък северен участък от свитото Аралско море в Централна Азия, което се определя като най-тежкото екологично бедствие в света. Соленото вътрешно море, разделено между Казахстан и Узбекистан, пресъхва от 25 години поради мащабната напоителна система на СССР. Спасителните схеми се провалят и една от двете реки престава да тече. На някои места дълбочината на водата е спаднала от 54 метра на 28 метра, оставяйки корабите в пустинята. Казахстан, който разчита на морето за риба, решава да се откаже от по-голямата част от морето, като построява язовир, за да задържи водите на втората главна река. Напрежението между двете страни се е увеличава поради гранични инциденти, а Узбекистан забранява достъпа до своята част от морето за посетители и хуманитарни организации. Последният чужденец, посетил района, казва, че хората, които някога са били рибари и земеделци, сега оцеляват само с хранителни помощи в солена пустиня. Ракът, чернодробната и бъбречната недостатъчност са често срещани при възрастни и деца, а протестиращите в Узбекистан са хвърляни в затвора. Световната банка помага за финансирането на язовира. Пет държави – Киргизстан, Таджикистан, Туркменистан, Узбекистан и Казахстан – използват двете реки за напояване от векове.

Водната криза в Централна Азия

Водната криза в Централна Азия до голяма степен е резултат от нарастващата конкуренция за водата в региона. Главният фокус е върху двете основни реки в региона – Сир Даря и Аму Даря. Тези реки са от жизненоважно значение за културите на памук и ориз в Казахстан, Узбекистан и Туркменистан, както и за електроенергийната генерация и земеделието в Киргизстан и Таджикистан. Използването на водата надвишава наличните ресурси, което води до напрежение между регионалните държави. Кризата е в резултат от няколко фактора. Първо, разпределението на водните ресурси не е балансирано и не е основано на сътрудничество между държавите. Въпреки че подобни проблеми са съществували и по време на съветската епоха, след разпадането на СССР регионалните държави не успяха да създадат ефективна система за управление на водата. Климатичните промени допълнително засилват водната криза. Повишаването на температурите и намаляването на водните източници в планините на Киргизстан и Таджикистан водят до по-нисък поток на реките и намаляване на наличната вода за напояване, като в допълнение имаме национализъм и конкуренция между държавите в региона. Държавите по-долу по течението на реките изискват повече вода за селското стопанство и нарастващото си население, докато по-слабо икономическите държави по-горе на течението желаят по-голям контрол върху своите ресурси и искат да използват повече вода за производство на електроенергия и земеделие.

Централна Азия се превръща в пустиня

Климатичните промени са сериозна заплаха за централна Азия, като резултат от разрастването на пустинята и разширяването на сушите в региона. Научните изследвания показват, че климатичните промени причиняват повишаване на температурите, намаление на валежите и разрастване на пустинните райони в Централна Азия. Тези промени имат сериозни последици за екосистемите и хората, които зависят от тях. Централна Азия е регион със сух климат и ниска влажност. През последните десетилетия обаче се наблюдава значително увеличение на сушите и разрастването на пустините в региона. Научните изследвания показват, че тези промени са резултат от климатичните промени, предизвикани от човешката дейност.

Един от основните фактори е повишаването на температурите. Изследвания показват, че средната годишна температура в региона е нараснала с около 9 градуса по Фаренхайт през последните 35 години. Това повишаване на температурите има сериозни последици за екосистемите и хората в региона. Освен повишаването на температурите, климатичните промени също причиняват намаление на валежите, което от своя страна допринася за разрастването на пустинните райони, имащи отрицателни последици за селското стопанство и водния ресурс в региона.

Една от най-забележителните промени, които се наблюдават в Централна Азия, е разрастването на пустинните райони. Изследвания показват, че пустинните райони в Централна Азия са се разширили с около 100 километра от 1980-те години насам. Това разрастване на пустинните райони има сериозни последици за екосистемите и хората, които живеят в региона. Това води до загуба на растителност и биологично разнообразие, оказва влияние върху хранителната верига и екосистемната устойчивост в региона. Загубата на валежи води до намаляване на наличната вода за растенията и животните и до негативно въздействие върху селското стопанство, и възможностите за прехрана на населението. Като всичко това увеличаване на риска от глад и безводие в региона.

Водните Воини в Централна Азия

Извънредно положение е наложено в Замбилската област на 22 Септември, 2023 година със заповед на министъра-председателя на Казахстан Алихан Смайлов, засегнати са Байзак, Жамбил, Кордай, Меркен, Т. Рыскелов и Талас. Тези райони се намират в долината на река Сыр-Дарья, която е основният воден източник на вода за региона. Ситуацията е израз на дългогодишни напрежения и конкуренция за водните ресурси в региона. Селското стопанство от дълго време страда поради липсата на поливна вода, поради ниското водно течение от Киргизстан, който споделя реката Сыр-Дарья с Казахстан и аномално горещото време което превръща Централна Азия в една огромна пустиня.

Извънредното положение, обявено в южните райони на Казахстан поради липса на вода, е отражение на сериозните предизвикателства, пред които е изправено селското стопанство в региона. Високите температури причиняват загуби на култивирани растения в района, министерството на земеделието на Казахстан оценява, че около 7,8 хиляди хектара култури са засегнати. Продължаващите периоди на суша и аномалните метеорологични условия оказват отрицателно въздействие върху реколтата и водните ресурси. Неотложните мерки се предприемат, за да се справи със загубите и да се гарантира устойчивостта на селското стопанство, но поради променящият се климат и аномалните горещини мерките са крайно неефективни, а най-сигурен остава контролът по дипломатичен или военен път над намаляващите водни ресурси.

Конфликтът за Вода по границата между Киргизстан и Таджикистан

В края на месец Април, 2022 година за контрола над водохранилища се разразява военен конфликт по границата между Киргизстан и Таджикистан с жертви от двете страни, като има потенциал да има сериозни дългосрочни негативни последици за региона.

За да разберем корените на този сблъсък, трябва да се върнем в историята на отношенията между Киргизстан и Таджикистан. Двете държави са наследници на бившата Съветска Социалистическа Република и споделят общи граници. През Съветския период, управлението на водните ресурси в региона е централизирано и контролирано от Москва. Десетилетията централно планиране на водните ресурси и селското стопанство, са създали привидно спокойствие в региона. След разпадането на Съветския съюз през 1991 г., Киргизстан и Таджикистан започват борба за дял от тези ресурси и за правото да контролират реките, които преминават през тяхната територия, като същевременно водната инфраструктура се прекроява и създава, за да обслужва всеки.

Конфликтът между Киргизстан и Таджикистан може да се разглежда като проява на големи геополитически противоречия и борбата за влияние. Регионът на Централна Азия е стратегически важен за големите сили като Русия, Китай и САЩ, които имат интереси в контрола върху енергийните ресурси и водните пътища в региона.

Изменението на климата е основен фактор, който допринася за напрежението около водните ресурси в региона. Промените в климата водят до намаляване на количество на снега и ледниците в планините, които са източник на реките. Това води до недостатъчен снабдяващ поток на вода в реките и още повече да увеличи конкуренцията за ограничените водни ресурси.

Основната причина за конфликта между Киргизстан и Таджикистан е достъпът до водните ресурси в региона. Реките, които преминават през територията на двете държави, са от жизненоважно значение за селското стопанство и енергетиката. Водата е необходима за земеделските култури и за производството на хидроелектроенергия. Недостатъчното снабдяване с вода може да има сериозни икономически и социални последици за двете страни.

В Заключение

Споровете за водата между две ядрени суперсили в Азия, Индия и Пакистан се задълбочават. В продължение на почти шестдесет години Договорът за водите на Инд (ДВН) оцелява при дипломатическо напрежение, но неотдавнашните проекти за водна инфраструктура нагоре по течението отново разпалват конфликтите. На 25 януари 2023 година Индия изпраща известие до Пакистан с искане за промяна на Договора за водите на Инд, а досега Пакистан е отказвал да се ангажира. Договорът, който Индия, Пакистан и Световната банка първоначално подписват през 1960 г., предоставя на Индия и Пакистан права върху водите на няколко реки в басейна на река Инд. Същността на проблема е, че Индия иска да изгради хидроенергийни проекти по реките Инд, Джелум и Ченаб, като по силата на споразумението Пакистан може свободно да използва водите им. Но договорът налага ограничения върху това, което Индия, разположена нагоре по течението, може да прави с тях. Пакистан иска да гарантира, че проектите за язовири на Индия отговарят на собственото му тълкуване на разпоредбите. Междувременно териториалният конфликт за Кашмир заплашва да подкопае договореното. Влошаването на последиците от изменението на климата върху хималайските ледници може да увеличи вероятността от бедствия и да застраши дългосрочната водна сигурност на общностите. Всички тези фактори оказват влияние върху бъдещото междудържавно сътрудничество и регионалното развитие.

От средата на 20-те години, двете страни изтъкват противоречиви аргументи относно използването на водата. Индийската партия „Бхаратия Джаната“ (БДП) заема по-твърда публична позиция по отношение на споделянето на вода с Пакистан, откакто поема властта през 2014 г. Индийският министър-председател Нарендра Моди дори заявява през 2019 г., че Индия ще спре „всяка капка“ вода в реките Рави, Сутледж и Беас – които Договорът за водите на Инд отрежда за ползване от Индия – да се влива в Пакистан. Междувременно Пакистан три пъти се е позовавал на разпоредбите на договора за разрешаване на разногласия. Първия път Пакистан иска от Световната банка да назначи неутрален експерт, който да отговори на опасенията, че планиран проект за водноелектрическа централа на река Ченаб в администрирания от Индия Кашмир ще даде на индийските инженери по-голяма степен на контрол върху дебита на реката, отколкото позволява договорът. След като неутрален експерт одобрява плановете на Индия през 2007 г, Пакистан иска от Световната банка да свика арбитражен съд, който да се произнесе по плановете на Индия за хидроенергиен проект на река Кишенганга-Нилум, приток на река Джелум. Решението на съда през 2013 г. не е изцяло на страната на нито една от двете страни – резултат, който не удовлетворява индийските служители. И накрая, основният повод за недоволство на Индия са възраженията на Пакистан срещу друг индийски язовир на река Ченаб – проекта „Ратле“. Строежът му е планиран да започне скоро. През 2016 г. Пакистан за първи път иска от Световната банка да назначи друг арбитражен съд по тези въпроси, докато Индия желае вместо това да се обърнат към неутрален експерт. За голямо раздразнение на индийските служители Световната банка инициира двата процеса едновременно през 2017 г. и назначава ключовия персонал през октомври 2022 г. Сега индийските официални лица заплашват, че няма да се съобразяват с всички междинни заключения на арбитражния съд на фона на искането им за изменение на договора.

Индийското политическо ръководство използва твърда позиция спрямо Пакистан за вътрешнополитически дивиденти. През 2019 г. Моди разрешава въздушен удар на пакистанска територия след терористично нападение в администрирания от Индия Кашмир, за да покаже своите пълномощия на силен човек преди националните избори, които връщат неговата партия на власт. Въздушният удар през 2019 г. и кинетичният отговор на Пакистан изглежда понижават летвата за насилствен конфликт. Въпреки че реките не са армии, а експертите по водна сигурност показват, че „водните войни“ са практически безпрецедентни в миналото, днес с измененията на климата и нарастващите нужди за вода в Южна Азия те вече са реалност. Дори един срив в хидродипломацията може да доведе до по-широко влошаване на двустранните отношения, като може би ще изложи на риск трудно постигнатото териториално примирие в Кашмир, например.

Понастоящем Пакистан е изправен пред тежка криза с водата, като в много части на страната се наблюдава остър недостиг. С приблизително 220 милиона души през 2021 г. страната вече е изправена пред проблем с наличието на вода на глава от населението, което е значително под средното за света. Очаква се ситуацията да се влоши, тъй като според прогнозите до 2050 г. населението ще достигне 400 млн. души.

Програмата на ООН за развитие (ПРООН) класира Пакистан на 80-то място от 81 държави по отношение на достъпа до безопасна питейна вода и канализация, като подчертава лошото състояние на водоснабдителните и канализационните съоръжения в страната. Липсата на достъп до безопасна питейна вода е сериозен проблем за общественото здраве, който води до разпространението на болести, предавани по воден път, което води до хиляди смъртни случаи всяка година. Положението е особено тежко в селските райони, където хората разчитат в голяма степен на замърсени водоизточници.

Изменението на климата е една от основните причини за водната криза в Пакистан. Повишаването на температурите, промяната на метеорологичните условия и топенето на ледниците оказват влияние върху водоснабдяването в страната. Притокът на вода в основните реки на страната е намалял с 30 % поради изменението на климата, което се отразява на селското стопанство, производството на електроенергия от ВЕЦ и други сектори, които разчитат в голяма степен на водата. Пакистан е осмата най-уязвима от климатичните промени страна в света, а екстремните метеорологични явления като наводнения и суши стават все по-чести поради изменението на климата.

Бързо нарастващото население на Пакистан също допринася за водната криза. Наличието на вода на глава от населението в Пакистан е намаляло от 5260 куб. м на човек през 1951 г. до 1017 куб. м на човек през 2021 г., което е доста под международно препоръчания праг от 1700 куб. м на човек годишно. Нарастващото население увеличава търсенето на вода за селското стопанство, на което се падат около 90 % от общото потребление на вода в страната. Това оказва натиск върху напоителните системи на страната, които вече са изправени пред предизвикателства като преовлажняване, засоляване и неефективни практики за използване на водата.

Икономиката на Пакистан е силно зависима от селскостопанския сектор, в който са заети около 42 % от работната сила. Водната криза обаче се отразява на селскостопанското производство, където добивите намаляват и се повишават на цените на храните. Световната банка изчислява, че водната криза струва на страната около 1,5 % от нейния БВП всяка година.

Международната общност може да предостави техническа експертиза, за да подпомогне Пакистан в разработването на иновативни решения на водната криза, включително подкрепа за управление на водите, напоителни системи, управление на подпочвените води и технологии за пречистване на водата. Индустриалният сектор, който съставлява 20% от БВП на страната и осигурява възможности за заетост, също е засегнат от водната криза, което води до намаляване на производството и повишаване на производствените разходи.

Енергийният сектор на Пакистан разчита в голяма степен на производството на електроенергия от ВЕЦ, което също е засегнато от водната криза и води до недостиг на електроенергия и повишава цените ѝ. Това води до намаляване на производството и увеличаване на разходите, което от своя страна до загуби от около 2 млрд. долара годишно за енергийния сектор.

Неконтролираното използване на подпочвените води изчерпва на техните запаси и намалява наличността на вода за напояване и битови нужди. Това намаляване на водоснабдяването се отразява на екосистемата, като причинява ерозия на почвата, намаляване на биологичното разнообразие и деградация на водните екосистеми. Водната криза изостря изменението на климата, тъй като засяга селското стопанство, намалява на поглъщането на въглерод и увеличава на емисиите на парникови газове.

Всяка година Пакистан изхвърля в морето вода на стойност 22 млрд. долара поради липса на капацитет за съхранение и лоши практики за опазване на околната среда. Ефективните практики за управление на водите са от решаващо значение за справяне с водната криза в Пакистан. Правителството трябва да даде приоритет на капковото напояване, опазването на водата и рециклирането, за да се намали разхищението на вода и да се повиши ефективността на използването ѝ. Събирането на дъждовна вода е ефективна техника за увеличаване на наличността и следва да се въведе система за ценообразуване на водата, за да се стимулира ефективното ѝ използване и да се възпрепятстват разточителните практики.

Климатичните промени в Азия имат сериозни последици за региона. Намаляването на наличната вода и недостатъчното разпределение между държавите водят до напрежение и конфликти. Ограничената наличност на вода засяга селското стопанство и хранителната сигурност в региона. Освен това, водата е свързана и с енергийната сигурност, тъй като регионът се основава на хидроелектроенергия за производството на електроенергия. Водната криза има и социални и икономически последици. Недостатъчната наличност на вода води до намаляване на производството на култури, което засяга доходите и препитанието на селскостопанските производители. В дългосрочен план, това може да доведе до срив на дипломатични и търговски споразумения, масова миграция на хора както и до тежки военни конфликти.

Материалът е любезно предоставен от Angel Analytical London. Изготвен е от Илиян Кузманов, журналист и анализатор, изследващ процесите в Русия и Африка.

Прегледана: 105910