Южна Америка на прага на голяма война – говори журналистът Илиян Кузманов

0

Напрежението между Гвиана и Венецуела нараства, след като на референдум Венецуела гласува за анексиране на региона Есекибо. Може ли дългогодишният граничен спор да прерасне в пълно мащабна война в Южна Америка, която да засмуче не само Венецуела, Бразилия и САЩ? Бразилия започна да разполага войски по границата си с Венецуела, след изявлението на венецуелското правителство да включи в територията си район, контролиран от Гвиана.

Богатият на петрол регион Есекибо е обект на спорове от 19 век, но напрежението ескалира след референдума във Венецуела. На 3-ти Декември 2023 година 95% от венецуелците гласуваха за анексия на територията, предполагаща военна инвазия. Бразилия премества повече войници в граничния град Боа Виста и вкарва повече въоръжени превозни средства. Всяко военно нахлуване на Венецуела обаче ще бъде логистично предизвикателство, тъй като венецуелските войници ще трябва да преминат през бразилска територия, ако навлязат в Есекибо, поради трудния терен на други места. Бразилската армия засилва присъствието си в региона, за да гарантира неприкосновеността на територията. Междувременно хеликоптер на гвианската армия със седем души на борда бе обявен за изчезнал близо до венецуелската граница. Левият президент на Бразилия Лула, който по принцип е един от поддръжниците на режима във Венецуела отправи в телефонно обаждане на 10-ти Декември преки заплахи към Венецуела, както и се присъедини към обща декларация с Аржентина, Бразилия, Чили, Колумбия, Еквадор, Парагвай, Перу и Уругвай за търсене на мирно разрешение на конфликта. Като Колумбийският президент Густаво Петро също отправи предупреждение в X(бившият Twitter) че „Най- голямото нещастие сега за Южна Америка ще бъде Война!“

Същевременно реакцията на Президентът на Венецуела Николас Мадуро бе да подготви законопроект за създаване на „Гвиана Есекибо“ и нареди на венецуелските компании да се подготвят да влязат в територията и да започнат изследвания за фосилни горива и минерали „незабавно“. Този ход ескалира напрежението относно спорната богата на петрол територия. Мадуро заявява, че ще продължи да дава оперативни лицензи за проучване и експлоатация на петрол, газ и мини в целия район на нашия Есекибо, като поиска от гвианските компании, работещи на територията, да напуснат в рамките на три месеца. Президентът на Гвиана Ирфаан Али отхвърля мерките като „директна заплаха“ срещу страната си и заплаши да внесе въпроса в Съвета за сигурност на ООН. „Всяко действие или опит за предприемане на действие в съответствие с референдума ще наложи обръщане към Съвета за сигурност на ООН като пострадала страна“, казва генералният прокурор на Гвиана Анил Нандлал.

„По отношение на военните, той (Съвета за Сигурност) може да упълномощи използването на въоръжени сили от държавите-членки за помощ при изпълнението“ казва Нандлал. Събития развиващи се на фона на президентските избори в Аржентина, които предвещават началото или края на Китайско – Руската инвазия в задния двор на САЩ.

Петролният спор

Венецуела от десетилетия претендира за Есекибо, твърдейки, че реката Есекибо до източната част на региона формира естествена граница и исторически е призната като такава. Въпреки това, Гвиана, от която Есекибо образува повече от две трети и в която живеят около половин милион души, управлява територията от момента, в който границите са определени от арбитражен панел през 1899 г. Венецуелските политици твърдят, че американците и европейците преди столетие са заговорничели да ги лишат от техните територии. Както и, че споразумението между Венецуела, Великобритания и колонията Британска Гвиана, подписано през 1966 г., за решаване на спора, ефективно анулира първоначалния арбитраж. Гвиана поддържа, че първоначалното споразумение е законно и обвързващо и иска от Върховния съд на ООН през 2018 г. да го обяви за такова, но решение още не е взето, най-вече заради лобирането на Китай и Русия. През 2015 г. ExxonMobil обявява, че е открил петрол в търговски количества близо до брега на Есекибо, което провокира изключителния интерес на Венецуела. Последва противоречивият референдум, който поставя пред венецуелците въпроса дали да нападнат територията или не.

Референдума

Венецуела одобрява референдума, свикан от президента Николас Мадуро, за да претендира за суверенитет над богата на петрол и минерали част от съседна Гвиана. Националният избирателен съвет заявява, че в страната с 20 млн. избиратели с право на глас са подадени над 10,5 млн. бюлетини. Венецуела отдавна твърди, че територията, която включва две трети от Гвиана, е била открадната при прокарването на границата север-юг преди повече от век. Гвиана смята референдума за стъпка към анексиране, а гласуването изнервя жителите ѝ.

Венецуелските гласоподаватели са попитани дали подкрепят създаването на държава на спорната територия, известна като Есекибо, предоставянето на гражданство на настоящите и бъдещите жители и отхвърлянето на юрисдикцията на върховния съд на ООН при разрешаването на спора между южноамериканските държави. Международният съд (МС) нарежда на Венецуела да не предприема никакви действия, които биха променили контрола на Гвиана върху Есекибо, но съдиите не забраняват изрично на длъжностните лица да провеждат референдума в неделя с пет въпроса. Гвиана иска от съда да нареди на Венецуела да спре части от гласуването.

Територията на Есекибо (61 600 кв. мили (159 500 кв. км)) е по-голяма от тази на Гърция и е изключително богата на полезни изкопаеми. Освен това дава достъп до район в Атлантическия океан, където през 2015 г. енергийният гигант ExxonMobil открива петрол в търговски количества, привличайки вниманието на правителството на Мадуро. Правителството на Венецуела популяризира референдума в продължение на седмици, като представя участието в него като акт на патриотизъм и национален интерес и често го свързва с демонстрация на подкрепа за Мадуро.

Вероятността за Военен Конфликт

Малко вероятно е да има голяма война между Венецуела и Гвиана за района на Есекибо, тъй като основната борба е за съседните петролни находища, като интересите на Китай също са очевидни в региона. Как може да се развие конфликтът между Венецуела и Гвиана зависи от решението на Мадуро. Рационално анализирайки ситуацията, войната е малко вероятна. Но определено живота и кариерата на президента Мадуро не подлежи на рационални възприятия. Историята на синдикалният лидер, започнал кариерата си като шофьор на автобус, за да стигне до лидер на страна с едни от най- големите запаси на петрол в света е меко казано ирационална.

Войната е свързана с огромни рискове, особено за Венецуела, които Мадуро не може да понесе. Дори и да успее да завземе тази територия, самата топография е огромното препятствие, със слабо населена територия като границата е доста условна, което означава, че е трудно да се охранява, защото е пресечена джунгла. Това е много труден район и няма никаква транспортна инфраструктура, има няколко черни пътища, които свързват малкото населени места, села, които са населени предимно с коренни жители, племена, които са по-скоро свързани с Венецуела. Много вероятно е това да приключи онлайн. Мадуро ще обяви голяма победа, че са разрешили исторически спор в своя полза и ще мобилизира електората на тази тема преди изборите догодина, които той обеща на САЩ да проведе в резултат на споразуменията с опозицията преди няколко месеца. Това, което прави Мадуро, е да мобилизира електората преди изборите догодина и може би да окаже натиск върху САЩ и Гвиана, за да получат възможност да разработват петролни находища в спорния шелф, което е по-реалистична цел.

Ситуацията в световен мащаб може да се обясни и с икономическите интереси на Китай, който контролира много големи инфраструктурни обекти – от Суринам до Гвиана и Венецуела. Мадуро е заинтересован от икономическото участие на приятелски държави в тази верига, където изгражда транспортен коридор, който ще затвърди влиянието му за години напред. Тъй като според него (и модела прокаран от Русия в Украйна) Венецуела е взела законово решение, че територията на Есекибо е принадлежаща и територия, така че те имат претенции и към шелфа, в който се намира петролното находище, разработвано през последните 10 години.

Китайският Фактор

Що се отнася до интересите на Китай, те са съществени. Доколко Китай координира действията си с Венецуела остава в сферата на загадките. През последните години те играят и от двете страни в този регион. От една страна, те подкрепят Венецуела, а от друга, китайски компании, заедно с американски, активно участват в проучването на тези находища край бреговете на Гвиана. Така че като цяло не може да кажа, че Китай открито ще подкрепи само едната страна. За разлика от Съединените щати, които очевидно са на страната на Гвиана, за Китай не е от значение кой упражнява ефективен контрол върху тези територии. Но, разбира се, ако Венецуела укрепи позициите си в региона в резултат например на такава символична победа в териториален спор, това ще бъде по-изгодно за Китай, защото Венецуела е по-надежден идеологически съюзник, който е и антиамерикански настроен.

Китай и Венецуела подписаха споразумения за билатерално сътрудничество в области като икономика, търговия и туризъм, както и наука и технологии, гражданска авиация и космическа индустрия.

Основната цел на споразуменията между двете страни е да „обогатят разнообразието на търговските стоки“. Венецуела, като надежден доставчик с най-големите в света резерви от петрол и четвъртите по големина природни газови резерви, може да допринесе значимо за енергийната програма на групата BRICS.

Основният политически интерес на Китай в региона е свързан с разширяването на сферата му на влияние чрез това, което той нарича „сътрудничество Юг-Юг“. От 2001 г. насам има десетки високо ниво политически обмени. Китайската стратегия за Латинска Америка подчертава значението на сигурността и военното сътрудничество. Усилията на Китай да изгради по-силни военни връзки с Латинска Америка включват продажба на оръжия, военни обменни програми и програми за обучение. Китай е изразява готовност да подкрепи изграждането на специални икономически зони във Венецуела и укрепване сътрудничеството чрез китайски заеми. Да припомня, че „COVID-19 дипломацията“ на Китай в Латинска Америка включваше разпределение на медицинско оборудване като вентилатори, диагностични тестове и маски; предлагане на милиарди долари заеми за страните за покупка на китайски ваксини; и инвестиции в местни производствени съоръжения за ваксини.

Китай е инвестира 73 милиарда долара в сектора на суровините в Латинска Америка между 2000 и 2018 г., включително чрез изграждане на рафинерии и преработвателни заводи в страни със значителни залежи на въглища, мед, природен газ, петрол и уран. Китай също така е активен участник в развитието на инфраструктурата в региона.

Руският Фактор

Що се отнася до руския фактор, той присъства. Подкрепата на венецуелския режим за правителството на Владимир Путин в условията на руската инвазия в Украйна е дестабилизиращ фактор за Латинска Америка. „Русия има пълната подкрепа на Боливарска република Венецуела“, заяви венецуелският президент Николас Мадуро при приемането на руския вицепремиер Юрий Борисов в двореца „Мирафлорес“ на 16-ти февруари 2022 г. „Ратифицирахме пътя на мощно военно сътрудничество между Русия и Венецуела“, добавя той.

По времето на президента Уго Чавес Венецуела се радва на топли отношения с Русия, а голяма част от тях бяха свързани с продажбата на военно оборудване, като от 2005 г. насам Венецуела закупува от Русия оръжия на стойност над 4 млрд. долара. През септември 2008 г. Русия изпраща бомбардировачи Ту-160 във Венецуела за извършване на тренировъчни полети. Като според контраадмирала в оставка Карлос Молина Тамайо, бивш ръководител на въоръжението на Националните боливарски въоръжени сили, който живее в изгнание в Испания, след участието му в преврата срещу Уго Чавес през 2002 г., от 2000 г. насам Москва е доставила на Венецуела оръжейни системи на стойност над 15 млрд. долара.

Освен това „венецуелската неправителствена организация Control Ciudadano подробно описва през 2021 г. покупката от Русия на неуточнено количество Orlan 10 – безпилотен летателен апарат за разузнавателни операции“, съобщено от „Гласът на Америка“ на 18 януари. Но тази връзка отива много по-далеч – Хулио Борхес, бивш външен пратеник на временния президент Хуан Гуайдо, предупреждава, че целта на Мадуро и Путин е да дестабилизират региона, като си партнират с Даниел Ортега от Никарагуа и Мигел Диас Канел от Куба. „Те отвориха вратите на региона, за да може Путин да внесе конфликт, който не е наш, излагайки на риск сигурността на полукълбото. Нашият регион не може да бъде част от международната шахматна игра на Русия“, заявява Борхес чрез Twitter на 24 февруари, когато Русия започва пълно мащабна инвазия в Украйна. Дни преди нахлуването в Украйна руският заместник-министър на външните работи Сергей Рябков казва, че не може нито да потвърди, нито да изключи възможността за изпращане на руски военни активи във Венецуела, съобщава „Гласът на Америка“.

Понастоящем обаче по-голямо безпокойство буди фактът, че нередовни въоръжени групировки биха могли да се сдобият с леки оръжейни системи, които Русия е доставила на венецуелския режим. Според Молина Тамайо тези оръжия варират от пушки АК-103 до ракетни системи земя-въздух „Игла-С“.

Най-сериозният проблем е свързан със системата „Игла-С“. През 2017 г. Ройтерс съобщава, че според военен документ, който екипите ѝ са успели да прегледат, режимът на Мадуро ще разполага с около 5000 ракети земя-въздух руско производство. Оттогава насам правителствени служители от региона и експерти по външни работи изразяват опасения, че тези оръжия може да се изплъзнат от ръцете на режима и да попаднат в тези на нередовни въоръжени групировки, като Армията за национално освобождение и дисидентски групировки от Революционните въоръжени сили на Колумбия.

През февруари 2019 г. Федералната авиационна администрация на САЩ предупреждава за нарастващ риск за американската гражданска авиация от полети „в, от или над територията и въздушното пространство на Венецуела“ поради опасенията, че режимът може да загуби контрол над преносимите си системи за противовъздушна отбрана, които на свой ред могат да бъдат използвани от недържавни въоръжени субекти. В разгара на конфликта около нахлуването в Украйна Молина Тамайо казва, че планът на Путин е да затвърди „проруската“ позиция на Венецуела, както и на Куба и Никарагуа с цел Съединените щати.

Определено е в интерес на Москва да убеди Мадуро да стигне до въоръжени сблъсъци, защото, от гледна точка на руската външна политика, колкото повече кризи има, дори и малки, от които Съединените щати са принудени да се разсейват, толкова по-голям натиск ще има върху Съединените щати по света, а това, според тях, ще склони Запада да преговаря за Украйна. Така че руснаците определено могат да бъдат фактор, силно заинтересован от нов военен конфликт, в който те ще подкрепят всички действия на Мадуро, свързани с повишаване на степента на ескалация в регионите, граничещи с Гвиана. В руски интерес са дори въоръжени сблъсъци по границата или някои спорадични инциденти, въпреки че е малко вероятно да се стигне до мащабна война в този момент, високо вероятни са инциденти, при които Мадуро ще твърди, че е бил нападнат от гвианците и се е защитил геройски. Особено с наближаването на датата на изборите. И Русия ще бъде на страната на Венецуела в този контекст, за да окаже въздействие върху конфликта в Украйна.

Фиктивните Референдуми и Руският Патент

Венецуела се превърна в модел на авторитаризъма, като богатата на петрол страна е основен хъб на левите латиноамерикански режими в Боливия, Никарагуа и Куба с основни опорни точки – Китай и Русия. А Русия е основен доставчик не само на военно оръжие за Венецуела, но и на политическо ноу-хау. Венецуелският „референдум“ за Гвиана се превърна в мимикрия на руските „референдуми“ за анексиране на части от Украйна.

Несъвместимо с всякакви международни норми и какъвто и да е човешки морал, окупираните от Русия територии в Украйна започват да гласуват на „референдуми“ с въпрос дали искат регионите им да бъдат част от Русия. Германският канцлер Олаф Шулц нарече проучванията „фиктивни“, съветникът по националната сигурност на Белия дом Джейк Съливан ги определи като „измама“, а Еманюел Макрон – като „пародия“. Още преди да започнат, както Киев, така и западните му съюзници оспорват легитимността на тези референдуми, организирани в четирите украински провинции, държани от окупационните проруски сили, целящи да официализират присъединяването им към Русия.

Съветът за сигурност на ООН осъжда така наречените „референдуми“, проведени от фактическите власти в Донецка, Луганска, Херсонска и Запорожка област в Украйна, като ги нарича „фалшиви референдуми“, а не израз на народната воля. Заместник-генералният секретар по политическите въпроси и въпросите на изграждането на мира Розмари Ди Карло подчертава, че едностранните действия, целящи да придадат привидна легитимност на опита за придобиване със сила от една държава на територията на друга държава, като същевременно твърдят, че представляват волята на народа, не могат да се считат за законни съгласно международното право.

Неразумно е да се предполага, че населението в зони на конфликт може свободно да изразява волята си. Референдумите по въпроси на суверенитета следва да се провеждат прозрачно, без ограничения на свободата на изразяване и с възможност за наблюдение от независими наблюдатели. Провеждането на такива референдуми нарушава Конституционните права на гражданите, военновременното законодателство и противоречи на Устава на Организацията на обединените нации, на международното право и на принципите. Като още по-неразумно и противоречащо на каквито и да е норми е да се поставя въпроса за анексация и започване на военни действия чрез референдум, след като изхода от референдум може да бъде смърт, разрушения и страдания. В крайна сметка това което и Венецуела и Русия целенасочено правят е да разрушат устоите на ООН и Международното Право, създавайки прецеденти със силата на разрушителни юридически парадокси, които имат една единствена крайна цел, подкопаването устоите и разрушаване на либералната демокрация и парламентаризъм.

Популизмът и опита демокрацията да бъде убита

В Европа, а като цяло и във световен мащаб, за първи път след Втората Световна Война се наблюдава такъв възход на популизма и популистките партии, като Русия се явява център на автокрацията и анти-демокрацията. Популистите като цяло са критици на установените институции. Например парламентаризмът, твърденията им се базират на изключително примамливата за огромна част от населението теза, че „народът“ е изключен от вземането на решения от тези институции, които са завладени от корумпирания елит и олигарсите. Всички популисти са обединени от реториката си, в която твърдят, че представляват онеправданият и обезвластен „народ“ в борбата му срещу „корумпирания елит“ и „естаблишмънта“, които се рисуват с нацистките и фашистки наративи от началото на 20 век – „дълбока държава“, „финансов кабал“, „златен милиард и избрани хора“…

Пътя на Венецуела към Диктатурата

Мадуро, след „успешният“ референдум на Русия в Крим през 2017, създава във Венецуела Учредителното събрание, което трябва да изготви нова конституция, която да замени конституцията от 1999 г., въведена от Чавес. Тази всемогъща институция официално определена да реформира конституцията, на практика измества контролираната от опозицията законодателна власт и уволнява държавни служители, които оспорват правителството.

Венецуела, някога една от най-богатите страни в света, имаща стабилна конституционна демокрация и мирна смяна на властта. Но само няколко десетилетия по-късно обаче Венецуела страда от брутална диктатура, която ликвидира всички демократични институции и създава хуманитарна и икономическа криза. Този институционален колапс се дължи отчасти на погрешната икономическа политика на Уго Чавес и на склонността му да национализира всички производствени отрасли в страната.

Диктаторските амбиции на Чавес започват през 80-те и 90-те години на миналия век, когато венецуелската демокрация преживява период на относителен упадък. Цените на петрола спадат в средата на 80-те години на ХХ век поради намаляването на потреблението и увеличаването на добива в Мексико и Северно море, което води до затихване на икономиката и увеличаване на бедността и неравенството. След като получава помилване, Чавес решава да се устреми към президентския пост и диктатурата чрез изборна политика. На пътя му обаче застават две пречки: конституцията от 1961 г., която е замислена като антиавторитарна, и забраната за незабавно преизбиране на президента. Конституцията определя два обременителни метода за промяна – изменение или обща реформа, като венецуелският Конгрес има изключителната роля да започне процеса.

Второ, дори Чавес да спечели президентския пост, изборите за Конгрес са насрочени един месец преди президентския вот. Конгресът, избран месец преди изборите на самия Чавес и доминиран от традиционните политически партии, вероятно ще се противопостави на всички реформи, които застрашават властта му. Иначе мощната конституционна роля на Конгреса представлява сериозна пречка за Чавес.

В условията на антиавторитарна конституция и контролиран от опозицията Конгрес, президентът на Венецуела Уго Чавес се кандидатира с платформа за конституционна реформа. Той призова за създаване на конституционна асамблея, която да не бъде ограничавана от съществуващите органи на властта. Още в първия ден на своето президентство Чавес иска провеждането на референдум, на който народът да бъде попитан директно дали да свика „конституционно събрание“ – противоконституционна процедура, която не се среща никъде в конституцията от 1961 г. Чавес твърди, че народът може чрез референдум да отмени съществуващата конституция. Тази радикална теория прави конституционното право неприложимо, тъй като поставя свободата и основните структурни въпроси в зависимост от страстите на народа и преходните мнозинства.

Няколко групи оспорват референдума на Чавес пред Върховния съд. Изправен пред значителен политически натиск, Върховният съд разрешава референдумът да се проведе независимо от ограниченията на поправката. Чавес тълкува това решение като пълно приемане на неговата радикална теория и заявява, че ограниченията на конституцията върху реформите не могат да надделеят над присъщата на обществото власт да преустройва правителството. С очевидната благословия на съда, Чавес замисля да увеличи максимално контрола си върху конституционното събрание. В гласуването за създаване на Учредително събрание участват около 38% от избирателите. При втория референдум, организиран по безпрецедентни правила за гласуване, избирателният метод на Чавес изкриви над 60 процента от гласовете на населението в полза на неговите кандидати за Учредителното събрание, което получава повече от 90 процента от местата в Учредителното събрание.

Веднага след като Учредителното събрание е създадено, Чавес го призова да преустанови дейността на Конгреса и Върховния съд. Твърдейки, че наскоро избраните членове на асамблеята олицетворяват по-добре възгледите на народа, асамблеята обявява извънредно положение, забранява на Конгреса да заседава или да приема нови закони, сформира комисия за преустройство на съдебната система и заплашва да премахне всички публични органи на властта.

Конституционните събрания, свикани чрез референдуми с обикновено мнозинство – без изисквания за избирателна активност или прагове за свръхмнозинство – не само оспорват тази идея, но и напълно я заличават. Подобна теория поставя свободата и основните структурни въпроси в зависимост от страстите на народа и преходните мнозинства. Референдумът, който може да отмени всяка конституция, премахва границата между конституционното право и политиката, позволявайки на бъдещите авторитаристи да преодолеят всякакви конституционни или институционални бариери от страна на съперничещи си центрове на власт. След като един диктатор печели президентските избори, единственото, което трябва да направи е да свика референдум за промяна на конституцията (и вероятно да спечели със същата изборна коалиция).

Тази промяна на конституцията чрез референдум с обикновено мнозинство поставя Венецуела на пътя на диктатурата – стратегия, която продължава да се развива и днес. Наследникът на Чавес, диктаторът Николас Мадуро, използва подобна теория за конституционна промяна, за да отстрани контролирания от опозицията Конгрес през 2017-2018 г. Това бе пътя, който малко по-късно бе извървян от Русия за установяването на тотална диктатура на Путин (след първоначалните заигравания на ротации с Медведев), превръщайки го в пожизнен президент. Между 25 юни и 1 юли 2020 г. в Русия се провежда конституционен референдум, предложен от президента Владимир Путин. Референдумът бе „общоруски вот“ и включва проекти за изменения на конституцията, включително разрешаване на Путин да се кандидатира за още два шестгодишни мандата, закрепване на социални мерки за пенсиите и социалната държава, конституционна забрана на еднополовите бракове, осигуряване на патриотично възпитание в училищата и поставяне на конституцията над международното право. Гласуването бе отложено поради пандемията COVID-19, а личното гласуване се проведе от 25 юни до 1 юли. Жителите на Москва и Нижегородска област участваха в дистанционното гласуване от 25 до 30 юни. Официалните резултати показват, че 79 % от валидните гласове са подкрепили промените в конституцията. Путин приема резултатите и ги подписва като закон, по-късно същата година. Въпреки това много международни наблюдатели разкритикуват резултатите, твърдейки, че широко се разпространяват съобщения за нередности, като например принуждаване на гласоподаватели, многократно гласуване, нарушаване на тайната и твърдения за полицейско насилие срещу журналист. Допълнителни критики са съсредоточени около поправката, която може да удължи президентството на Путин до 2036 г.

В Заключение – Големият Губещ не е Русия

Определено ескалацията на напрежението във Венецуела има потенциал да взриви опорният пункт на Русия и Китай в Южна Америка. Докато за Русия играта до голяма степен е ва банк, за Китай, който и без това има огромни проблеми с мега амбициозните си глобални проекти, война с потенциал да бъде загубена от лявото в Латинска Америка (по примера на Аржентина) би означавало пълно фиаско, като Китай може и да загуби и съвместните си проекти със САЩ в региона.

От 2015 г. насам Китай преразглежда стратегията си в Латинска Америка и Карибския басейн, като Венецуела, някога най-близкият му стратегически партньор в региона, изглежда остава на заден план в този нов етап. Съюзът между Китай и Венецуела се сближава с идването на власт на венецуелския ляв, популистки президент Уго Чавес през 1999 г. До 2020 г. Венецуела е получила почти половината от китайските държавни заеми, отпуснати на Латинска Америка и Карибския басейн. От 2000 г. насам Венецуела е получава 19% от всички ресурси, отпуснати от Китай в света.

До 2016 г. икономическото и финансовото разпадане на Венецуела бързо отрезвява привидно безграничната парична инжекция. Въпреки очакванията, че Китай ще отпусне нови средства в подкрепа на стратегическия си партньор, той последователно се въздържа от предоставяне на повече парични средства на правителството, което има дълбоки финансови проблеми. През последните три години Китай не е предоставял на Латинска Америка такива държавни заеми, каквито преди това бяха отпуснати на Венецуела. Суверенните заеми се отнасят до кредитирането между държавите. Всъщност от 2015 г. насам китайското правителство последователно намалява този вид отпускане на средства. Това в никакъв случай не означава, че Китай намалява присъствието или интереса си в региона, а е сигнал, че стратегията и подходът му са се променили.

Като се имат предвид трудностите, с които се сблъскват Венецуела, Еквадор и Аржентина, за да изплатят дълговете си, икономическите последици от пандемията, а сега и промяната във вътрешната икономическа стратегия на Китай към по-самостоятелен модел, китайското правителство се стреми да намали експозицията си в Латинска Америка, без да изоставя позицията си на влияние. Китай преминава към други форми на икономическо сътрудничество, като например пряко финансиране на китайски дружества с присъствие в региона, публично-частни или многостранни партньорства за конкретни проекти и дори фондове за частен капитал. През последните години китайските търговски банки също разширяват портфолиото си.

Търговията също е основна насока на действие. Китай вече е най-големият търговски партньор на Южна Америка и е подписал споразумения за свободна търговия с Чили, Коста Рика и Перу. В момента се работи по споразумение с Еквадор. В контекста на все по-засилващата се конкуренция със Съединените щати за влияние експертите посочват, че Латинска Америка ще представлява особен интерес за Китай за производството на стратегически минерали, които са жизненоважни за прехода към зелена енергия и високите технологии.

Венецуела някога плакатното дете на китайската „стратегия за излизане“, която се стремеше да отвори вратите на Латинска Америка за китайско финансиране чрез широки практики за отпускане на заеми между държавите, днес забележимо отсъства от дискусиите за стратегическия завой на Китай в Латинска Америка – с изключение на това, че е предупредителен пример. Според доклад на Transparency International Венецуела получава едва 5,2 % от китайските инвестиции в Латинска Америка, което контрастира с това, че в миналото е получавала 45 % от всички държавни заеми, предназначени за региона. Но на фона на затихващия Китайски интерес към проблемна Венецуела, Русия се нуждае от нова гореща точка след горящата Палестина.

Материалът е любезно предоставен от Angel Analytical London и е изготвен е от Илиян Кузманов, журналист и анализатор, изследващ процесите в Русия и Африка. Подробна методология и данни се предоставят при поискване.

Прегледана: 86685

Оставете отговор

Вашият електронен адрес няма да бъде публикуван.

Този уебсайт използва бисквитки за да подобри вашето пребиваване на него. Приемам Научете повече